История

„Този, който пръв ни повика в народен живот…“

Наскоро се навършиха 200 години от рождението на един от най-значимите водачи на народа ни по време на Възраждането – Иларион Макариополски. За съжаление, това събитие остана някак незабелязано, дори и сред националистите. То бе отбелязано с тържества и национална конференция на 27-29 септември в родният му град Елена. Част от големият принос за българската кауза на този изключителен човек е съществената роля, която изиграва за неутрализиране на фанариотската пропаганда и домогвания в момент, когато те представляват сериозна заплаха за нацията ни. Предлагаме ви един текст, посветен на този голям Българин.
автор:  проф. Пламен Павлов
Преди двеста години, когато през септември 1812 г. се ражда нашият забележителен духовен и национален водач Иларион Макариополски, цивилизованият свят почти не си спомня за страдащите вече пето столетие под чужда власт българи. И въпреки че прадедите ни ревностно пазят своя род и вяра, те остават анонимни, непризнати в масата на така наречения „рум-миллет“. Наближава обаче часът, в който българите решително ще потърсят своите човешки права, ще възвърнат достойнството си на древен и велик народ. Един от онези, които имат решаващи заслуги за националното ни пробуждане, е Стоян от видната еленска фамилия Михайловски, останал в нашата история с монашеското си и епископско име Иларион Макариополски. В жестоките времена на кърджалийски насилия и безправие се ражда личност, за която с пълна сила важат думите на неговия по-млад съвременник и съмишленик Петко Рачов Славейков: „Този, който пръв ни повика в народен живот…“
Иларион Макариополски има забележителни предходници. Излизащата от тъмата на робството нация е облъчена от яркото слово на Паисий Хилендарски. Във времето на поредната руско-турска война (1806-1812) будни българи изтъкват епископ Софроний Врачански като най-видния представител на поробеното Отечество. След още две десетилетия дръзкият бунтар Неофит Бозвели олицетворява отприщилата се национална енергия против духовното иго на фанариотите. Няма смисъл да сравняваме, още по-малко да степенуваме тези велики личности – тяхната роля в нашата история не се нуждае от доказване, още повече че живеят в различно време и условия. И все пак, именно роденият в будния балкански градец Елена Иларион е водачът, който е известен и признат като такъв от самата нация, от османското правителство и европейските „Велики сили“… Да, дори днес и да не го съзнаваме, Иларион Макариополски е нашият пръв общобългарски „лидер“, духовният пастир в цялото българско етнокултурно землище – от Северна Добруджа, Мизия и Поморавието, през Тракия и Македония, до самата османска столица Цариград (Истанбул). Не само църковен архиерей, но и политически и граждански водач! И това е резултат не на лична амбиция, а на самоотвержена работа, желязна воля, безпределна вярност към България и дълбоките устои на православното християнство.
Иларион Макариополски произлиза от средите на онова градско съсловие, свързано със стопанския подем и предприемачеството, с невиждан дотогава стремеж към образование, наука и култура, към справедлив обществен ред и законност. Биографите са отбелязали отказа на младия еленчанин, притежател на собствен дюкан в големия град Търново, от предначертания път на проспериращ занаятчия и търговец. Поривът към духовно израстване и жаждата за знания го отвежда не само в лоното на църквата, но и в най-престижните гръцки школи. Уви, машинациите на фанариотите осуетяват плановете на просветения монах да продължи по-нататъшното си образование в Русия. Стремящ се през целия си живот към висотата на интелектуалното усъвършенстване, Иларион полага ревностни грижи за българското училище, което го прави един от най-ярките ни народни будители.
Сравнително рядко се споменава, че макар и за кратко, Иларион не е чужд на революционните замисли. На млади години, като ученици в Атина, Георги Раковски, бъдещият идеолог на националната революция, и монахът Иларион създават малко известното “Македонско дружество” (1841 г.). Неговата цел е политическото освобождение на България чрез въстание. Иларион поема трудната задача да обходи страната, за да събере информация за турските гарнизони и укрепления, за настроенията и готовността на българите за бунт. Той обикаля “всичките по-главни градове на Северна България (…), дори до Пирот” – мисия, която ни го представя като своеобразен предтеча на Апостола на Свободата Васил Левски… Предвид големите въстания в Северозападна България (Берковица, Пирот, Ниш и др.) по същото време, тези замисли не са случайни. Кървавата разправа на азиатската деспотия с въстаналите българи оформя у Иларион трайното убеждение, че по-перспективният път за развитие на България, поне в конкретната епоха, е онзи на еволюцията, на духовното израстване и просвещението, на борбата с граждански средства.
Близкото сътрудничество на Иларион с другия голям водач на онова време, позабравеният незаслужено днес Неофит Бозвели, е определящо за избистрянето на българската национална кауза в средата на ХІХ в. През 1844 г. безмерната обич към Отечеството свързва двамата в общ впряг на народната нива. Неофит и Иларион се утвърждават като изразители на българските интереси в османската столица, пробуждат многобройната българска „колония“. Бунтарската страст на Бозвели е въплътена от Иларион в умела дипломация: “Трябва да им се даде особита (обособена) църква в Цариград, като може да ся отдели народът български”; “Да им даде право да си печатат газета (вестник) по язикът”, както и да се заменят гръцките владици с български… Далновидността на Иларион го кара да включи искане за политическо представителство, което „… да предлага на Портата желанието на народът”. За националното осъзнаване и напредъка на българите “… трябва Портата да би позволила да ся направят български училища…”
Подложени на гонение от гръцката патриаршия, Неофит и Иларион са посели семената на църковно-народната борба. Когато се завръща от заточение, останал сам след смъртта на своя събрат (1848 г.), Иларион вече е зрял човек с изстрадан житейски опит. Първата победа е ръкополагането му за епископ, след като патриаршията е принудена да отстъпи пред натиска на българската община в Цариград. От гледна точка на фанариотската върхушка това е просто маневра (новият владика е без реална епархия), но епископският сан представя авторитетния монах в очите на неговите сънародници като духовен глава на цяла България! Иларион е избран за председател на Цариградската българска община – огнището, ръководният център на борбата за църковна независимост.
„Българският Великден“ (3 април 1860 г.) е онзи исторически връх, след който няма връщане назад. Иларион се превръща в изразител на волята на своя народ, на неговите най-борбени представители. Изхвърляйки името на гръцкия патриарх от църковната служба, той отрича не само порочната фанариотска система, но и една огромна историческа несправедливост. След Великденската акция много български градове обявяват епископ Иларион за свой духовен глава. В горнилото на „страстите български“ некоронованият патриарх на българите изживява още много и много премеждия, арести, заточения, неочаквани обрати, огорчения от чужди, но и от свои… Верен на праотеческата вяра, той решително отхвърля предложението да се присъедини към унията с Рим. Дълбоко вярващ, Иларион остава непоколебим, дори когато е анатемосан от гръцката патриаршия.
 Ако разсъждаваме с днешна дата, ще се убедим, че Иларион Макариополски е един от вдъхновителите и създателите на нашето гражданско общество. Ферманът за създаването на Българска екзархия (28 февруари 1870 г.) би останал само на книга, ако не бяха многохилядните български акции, които днес бихме определили като митинги, демонстрации и прояви на гражданско неподчинение. Нека припомним само оня вик: “Кръвта си проливаме и владиците си не даваме!”, с който цариградските българи посрещат турската полиция при един от арестите на Иларион и неговите събратя Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски (1861 г.). Борбата за самостоятелна църква е и борба за национална еманципация, за утвърждаване на напредничави обществени принципи. Диоцезът на Екзархията постепенно очертава изконното българско етнокултурно пространство – Мизия, Тракия и Македония. За съвремениците е очевидно, че духовното освобождение проправя пътя за възобновяването на българската държавност.
Политическите реалности лишават Иларион от възможността да бъде избран, дори да бъде предложен за български екзарх. Ясно е, че е нямало по-подходящ от него – „неформалният“ водач на българите до онзи момент. Верен на голямата национална идея, Иларион е лоялен към екзарх Антим І. Избран за митрополит на Търново, през септември 1872 г. той потегля към родния край, а неговият път от Цариград през Варна и Русе към старата столица се превръща в трумфално шествие, в истински празник на българското духовно освобождение. Навсякъде многохилядни множества посрещат своя обичан водач. Една неизкусна, но трогателна песен, написана от Бачо Киро, образно пресъздава неповторимата атмосфера на онова време: „Радвай се, мили народе, народен пастир сега ти доде…“ И народният пастир хвърля всичките си сили за издигането на образователното дело и църквата в своята епархия, като продължава да участва най-активно в ръководството на Екзархията в Цариград. За жалост, на 4 юни 1875 г. ненадейна болест сломява митрополит Иларион. Вестта за смъртта му отеква из цялата българска земя…
Още за своите съвременици Иларион Макариополски съчетава качествата на народен будител, духовен пастир и политически реформатор. Биографията му е достойна за обемисти научни трудове и проникновени литературни творби, нещо повече (и защо не?!) – за филмови продукции от мащабите на онези, които днес са предлагани и дори натрапвани на българския зрител. Не, няма никакво преувеличение – животът на Иларион Макариополски, сам по себе си бурен и пълнокръвен, фокусира разноликите, но и най-същностни явления и процеси в българското възрожденско общество.
Иларион Макариополски, духовният водач на нашите прадеди, поборникът и страдалецът за българската кауза и вярата, все още не е канонизиран от Българската православна църква. Трябва ли да доказваме, че неговото място несъмнено е в нейния светителски пантеон?! Двеста години след рождението на „… този, който пръв ни повика в народен живот…“ не сме осмислили докрай мащабите и значението на неговото дело, дълбочината на неговата мисъл. И онази необозрима обич към България, която пронизва целия му живот!

Източник: http://fakel.bg

Подобни статии

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
X