Светът е на прага на сериозни сътресения

Предлагаме ви един много интересен прогнозен текст, публикуван в списание “Геополитика”. Неговият автор е заместник директор на Китайската академия за обществени науки.

Автор: Ли Шънмин

Въпреки промените, породени от световната финансова криза, мнозина все още вярват, че и в обозримо бъдеще (т.е. през следващите 20-30 години) в света, като цяло, ще се запази ситуацията, характеризираща се с наличието на “силен Запад и слаб Китай”. В сляпата си самоувереност, Съединените щати си позволиха да насочат острието на атаката си едновременно против две държави – Русия и Китай. През следващите години обаче, Америка, като държава-империя, ще отслабва и, за да забави този процес, тя ще трябва във все по-голяма степен да се опира на Европа, Япония и някои други държави. Засега е трудно да прогнозираме, какъв ще бъде, след 20-30 години, резултатът от сътрудничеството, конкуренцията, игрите и борбата между най-големите държави и групировки в света, но и днес вече е ясно, че от началото на сегашната световна финансова криза до 20-те – 30-те години на ХХІ век, а вероятно и до 2050, глобалната архитектура ще се намира в състояние на силно турбулентност и дори сътресения. Това е неизбежния резултат от трупащия се от доста време насам конфликтен потенциал, чиито източник са многобройните противоречия в съвременния свят.

По-тежката криза тепърва предстои

За това има няколко причини. На първо място, световната икономика навлезе в продължителен период на рецесия. С глобалното разпространение на неолиберализма, вълната от приватизации тласка световната икономика в задънена улица. Днес, американският елит, който представлява едва 1% от населението на страната, контролира почти 1/4 от националния доход. Бедните в света стават все повече и те стават все по-бедни. Богатите пък стават по-малко, но още по-богати. Обедняването е налице в почти всички държави, ярък показател за което е рязкото нарастване на обема на суверенния дълг и бюджетния дефицит в отделните държави. Така, през 2011 държавният дълг и бюджетният дефицит на САЩ достигнаха, съответно, 100% и 11% от БВП. За 17-те страни от еврозоната, тези показатели достигнаха, средно, 87% и 6%, значително надхвърляйки тавана от 60% и 3%, фиксирани в Пакта за стабилност, както и икономическия растеж в Евросъюза.

На второ място, следва да сме наясно, че тепърва ни предстои да се сблъскаме с още по-сериозна финансова криза. Причината за това са онези мерки, които водещите държави използват за борба с кризата: съкращаването на бюджетните разходи, паричната емисия, продажбата на държавни активи за да се осъществят плащанията по държавните задължения, преминаване на икономиката на високотехнологични иновационни “релси” и т.н. Подобни действия могат локално и временно да отслабят противоречията, но в дългосрочна перспектива те подготвят почвата за още по-мащабна социално-икономическа криза в целия свят.

Пряка последица от бюджетните икономии са съкращаването на потреблението, увеличаването на безработицата и социалните сътресения. Разпродажбата на държавните активи пък директно води към още по-голяма концентрация в ръцете на частния или чуждестранен капитал на стратегическите инфраструктурни предприятия, земеделската земя, полезните изкопаеми и другите ресурси, непосредствено засягащи състоянието на държавата и просперитета на населението, което пък задълбочава социалната поляризация. Прехвърлянето на икономиката на високотехнологични иновационни релси, в крайна сметка, води до това, че в световен мащаб намалява трудовият доход за сметка на увеличаващият се капиталов доход, което още повече изостря фундаменталното противоречие между неограниченото разширяване на производството и ограниченото търсене от страна на обществото.

Не бива да допуснем САЩ да забият клин между Китай и Русия

На трето място, западният свят, начело със САЩ, преживава икономически залез, при това обаче, той продължава да разполага с достатъчно мощни инструменти на “твърдата” сила, в лицето на своя финансов и военен сектор. Западните държави продължават безразделно да контролират и лостовете на т.нар. “мека” сила, в това число определянето на международните правила, манипулирането на общественото съзнание и т.н. Използвайки разнообразни методи за “настройка”, те – в сътрудничество, конкуренция или открита борба с многобройните държави от Третия свят, използват както “твърдата”, така и “меката” си сила. Паралелно със задълбочаването на световната финансова криза, скритото зад сътрудничеството, конкуренцията и борбата между световните държави противопоставяне в такива сфери, като енергоресурсите, продоволствието, финансите, Интернет и дори териториалните и акваториални спорове, само ще се усилват. В тези условия, оптималният избор за западния свят, начело със САЩ, е да открият подходящия партньор, с чиято помощ могат да разпалят война в един или друг регион. Предвид сегашната ситуация в Азия, за тях би било най-добре да се опитат да обърнат в своя полза съществуващите спорове между Китай и Виетнам, Северна и Южна Корея, Саудитска Арабия и Иран, а след това и между Китай и Япония, Китай и Индия и т.н. При това САЩ могат да се възползват от изпитания в двете световни войни механизъм, позволяващ им да печелят, доставяйки оръжие и на двете страни в конфликтите. Затова Китай следва решително да защитава собствения си суверенитет и териториална цялост и тук няма място за половинчати решения, двусмисленост и колебания.

На четвърто място, както вече споменах, в сляпата си самоувереност, САЩ насочват острието на атаката си едновременно против Русия и Китай. Наскоро бившият помощник на държавния секретар по финансите Пол Робъртс побликува статия, в която твърди, че: “Фактите никога не са били по-очевидни: и двете партии във Вашингтон насочват острието на атаката си срещу Русия и Китай. Все още не е ясно, дали целта на САЩ е унищожаването на тези две държави, или само докарването им до състояние, когато те ще се окажат неспособни да се противопоставят на глобалната американска доминация”. Според мен, и едното, и другото е вярно. Неутрализацията на възможностите на Русия и Китай за противодействие е целта на САЩ на сегашния етап, а ерозията и разрушаването на тези две държави е тяхната задача-максимум. В този си стремеж, американците се ръководят най-вече от наличието у Русия на изключително богат ресурсен потенциал и мощен военно-индустриален комплекс, както и от огромния пазар и нарастващия икономически потенциал на Китай. Според Вашингтон, в днешна Русия, под ръководството на Владимир Путин се възражда т.нар. “национална диктатура”, а пък бурното развитие на “социализма с китайска специфика”, от гледната точка на идеологията и американските ценности, представлява смъртна заплаха за САЩ. През юли 2012, по време на 13-дневното си външнополитическо турне, американският държавен секретар Хилари Клинтън посети девет страни, включително Франция, Афганистан, Япония, Монголия, Виетнам и др. В подтекста на нейните изказвания там се усещаше определена антируска и антикитайска насоченост. Разбира се, не бива да допуснем западният свят, начело със САЩ, да забие клин между Китай и Русия, формирайки изключително широк “обединен международен фронт”, с чиято помощ първо да бъде обкръжен и унищожен Китай, а след това, измествайки се на север, да се постигне разчленяването на Русия. Подобно развитие би гарантирало окончателната глобална доминация на Запада.

Изострянето на различните глобални противоречия и проблеми

На пето място, неолиберализмът, налаган от Запада, начело със САЩ, има определен срок за “събиране на реколтата”, който ще настъпи след 3-5 или максимум 10 години. От една страна, развитите държави осъществяват мащабно прехвърляне на замърсяващите енергоемки и трудоемки производства в развиващите се страни, а от друга – с ускорени темпове развиват на собствената си територия високотехнологичните и иновационни производства, трансформирайки непрекъснато модела на икомическия си растеж. Подобна “симбиоза” би могла да просъществува още няколко години. В определен смисъл, тя жертва дългосрочните интереси на развиващите се страни в името на моментната печалба. Но щом потенциалът на това “взаимноизгодно” сътрудничество се изчерпа окончателно и настъпи времето “да се берат плодовете” от него, конфликтът ще се окаже неизбежен. Мащабното изтегляне на чуждестранния капитал още повече ще изостри т.нар. “икономически дисбаланси” в целия свят и ще провокира още повече глобални сътресения.

На шесто място, със задълбочаването на финансовата криза повсеместно ще започнат да се възраждат и да се изострят противоречията и проблемите, наследени от историята. Този процес може да засегне най-различни “тлеещи” спорове на етническа и религиозна почва, или замразени конфликти, касаещи суверенитета или икономическите интереси.

Обобщавайки казаното дотук, можем да кажем, че смяната на епохите все още не е станала факт, но лайтмотивът и тенденциите в световното развитие вече се променят, като някои от тях безвъзвратно остават в миналото и биват заменени от други. Светът е на прага на много сериозни сътресения, трансформация и промени. В това “увиснало” състояние той може да остане не повече от 10-12 години. Буквално във всеки момент на планетата могат да се случат мащабни непредвидени събития, както и да възникнат нови проблеми. Трябва да бъдем морално готови за това и да разполагаме с адекватна стратегия за реагиране. Само така ще можем своевременно и правилно да се възползаме от безпрецедентните си стратегически възможности за да отговорим адекватно на небивалите стратегически предизвикателства, пред които сме изправени.