В това да пазиш и почиташ паметта на народа си се крие ключа към по-доброто бъдеще. Както няма къща без основи, така и човек без памет е изгубен и обречен. И обратно – ако стъпиш на това, което предците ти са градили през вековете, може да издигнеш нов и устойчив градеж. Да се учиш от техните успехи и от техните грешки ти помага да израстваш, утвърждава твоето себеуважение, но и уважението ти към другите и те кара да се стремиш да си по-достоен човек.
Историята, разбира се, не е сключена единствено между страниците на книгите. Тя е навсякъде около нас, а нейните материални следи ни помагат да се докоснем до онова, което е било, да се почувстваме по-близо до нашите предци. Да усетим, че сме част от нещо по-голямо, простиращо се през вековете – нашият народ, обхващащ не само поколението ни, но и безброй поколения назад във времето, както и тези, които идват след нас.
Поради тази причина културно-просветната дейност, като част от вътрешната подготовка на нашите членове и особено на младежите ни, не се изчерпва в организирането на различни курсове, лекции, семинари и сходни събития, но включва пътувания и посещения на различни места дълбоко свързани с историята на народа ни.
Като част от тази програма на 3 и 4 септември предприехме една мащабна обиколка обхванала старите столици на Българското царство и някои от най-значимите военни и културни центрове от средновековния период. Пътуването ни започна рано сутринта в 7:00, когато потеглихме от София към Велико Търново. Първата ни спирка в столицата на Второто българско царство бе архитектурно-музейния резерват Царевец. Възходът на тази крепост и Търновград започва с въстанието на Асеневци от 1187 година, освободило България от византийско владичество. Търново е обявено за столица на възстановената българска държава, а съвременниците сравняват величието на града с Рим и Константинопол. Твърдината пада през 1393 г. по време на османското нашествие, когато въпреки героичната съпротива на защитниците, ръководени от свети Патриарх Евтимий, градът е подло предаден от представител на еврейската общност (народният разказ за това е намерил отражение в стихотворението на на Иван Вазов „Жидов гроб“).
Там посетихме реставрираният Дворцов комплекс, Патриаршеската църква на крепостта, Балдуиновата кула и разгледахме останките от различните сгради, поместили се в крепостта. След Царевец се отправихме към църквата „Свети Четиридесет мъченици“ – един от най-известните средновековни паметници в града, дълбоко свързан с българската история и държавност. Храм построен по времето на цар Иван Асен II, запечатал делото на Търновската художествена школа. В църквата се намират и едни от най-значителните старобългарски епиграфски паметници – Омуртаговата, Асеновата и граничната колона от крепостта Родосто от времето на хан Крум. Там е и гробът на един от най-умелите ни владетели – цар Калоян (1197 – 1207). Именно първо там на 22 септември 1908 г. княз Фердинанд I обявява Независимостта на България. Един изключителен храм, символизиращ, както връзката между вяра, битие и стремежи на народа ни, така и дълбоката приемственост между трите български държави, надмогнала бурите на времето.
Следващата дестинация в пътуването ни бе Велики Преслав – градът, който е бил столица на Първото българско царство в периода 893 – 972 г. Някога изключително важен цивилизационен център, седалище на първата българска книжовна школа, с огромно значение не просто за България, но и за целия славянски свят. Тук са творили изявените средновековни писатели и учени като Наум Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Презвитер Козма и Черноризец Храбър. А градът се е нареждал сред най-красивите и величествени градове на Югоизточна Европа. Преди да посетим музеят и крепостта обаче се отбихме в етнографската „Карталова къща“, съхранила традиционната стара българска архитектура и типичния селски бит от XIX век. Тя е единственият подобен паметник, запазил се в Преслав и определено е чудесно място, заслужаващо внимание.
Обиколката ни продължи с посещение в археологическия музей, събрал интересна експозиция, чийто най-ценни експонати са накитите от Преславско златно съкровище от Х век. Средновековният град е разположени на площ от 3,5 кв.км. и пълното обхождане на руините би отнело цял ден. Но при посещението ни успяхме да разгледаме вътрешния град с Дворцовия център, останките от храмове и сгради, възстановената Южна порта и руините на Златната църква. Особено приятно впечатление направи популярността на обекта като място, на което младоженци идват след венчавката си, показвайки, че тези които са призвани да създават нов живот, почитат и помнят предците си. Първият ден от пътуването ни завърши в Шумен, от където двудневната ни обиколка по българските старини щеше да продължи.
Неделната сутрин започна с кратка разходка из центъра на града и отдаване на почит на Паметник на загиналите във войните след 1878 г. шуменци. Последва посещение на Шуменската крепост – една твърдина с богата история. Селището на това място, създадено от гетите, за пръв път е укрепено около V век пр.н.е. Впоследствие става римско владение, но вековете и нашествията казват своето и крепостта запада. Възстановена е отново от българите, като през IX в. твърдината се превръща във важно средище. Поради близостта си до столицата има ключово значение по време на Първото българско царство, а в периода на Втората българска държава, Шумен се превръща в един от най-развитите градове в Средновековна България. След падането на България под Османско иго в крепостта е разквартируван турски гарнизон. Краят й настъпва през 1444 г., когато по време на последния кръстоносен поход, воден от крал Владислав III Ягело, християнските войски от поляци, унгарци, чехи, власи и много присъединили се българи, превзема твърдината, след което тя никога не е възстановена.
След Шумен се отправихме към легендарната и мистична Мадара. Вероятно всеки посещавал този археологически резерват е изпитвал онова особено усещане, което поражда мястото, пазещо човешките следи още от праисторически времена. Там разгледахме впечатляващата Голямата пещера, запалихме по свещ в скалния параклис, посветен на Св. Пантелеймон и разбира се, съзерцавахме Мадарският конник – един от най-ярките символи на България. Той е и уникален по своя характер, защото е единственият скален релеф в Европа от периода на ранното средновековие. Поради тази причина е обявен от ЮНЕСКО за паметник на световното културно наследство. Пътеката в подножието на Мадарския конник води до средновековните руини в близост, а по скалната стълба с 386 стъпала човек може да стигне до останките на Мадарската крепост, разположена върху платото. Гледката, която се открива от там е невероятна. Някога твърдината е охранявала пътя към столицата Плиска. Краят и е свързан с османското нашествие по земите ни, като пада през 1388 г.
Друг интересен факт, който трябва да се спомене за съвременното село Мадара, разположено близо до резервата е, че църквата е именувана „Св. Георги и Св. Тривелий“. Свети Тривелий е не друг, а канонизираният български владетел Тервел – спасителят на Европа, разбил арабите под Константинопол. Това е чудесен пример за връщането към заслужената почит към този български светец, популяризирането му. По стечение на обстоятелствата, 3 септември, денят в който започнахме нашата обиколка е и денят в който Православната църква почита паметта му.
От Мадара отпътувахме към Плиска, първата българска столица на Дунавска България – от 681 до 893 г. В съвременния град Плиска, първата ни спирка бе комплексът Двор на кирилицата. Обект създаден по случай 1150 години от покръстването на българския народ, от арменецът Карен Алексанян, силно впечатлен от българската история и делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици. Днешна Плиска е разположена на доста малка част от площта на някогашния престолен град. Столицата на Първото ни царство на Балканите е била огромна за средновековните мащаби, разположена на 23,3 кв. км. (за сравнение, по това време площта на Константинопол е 14,5 кв. км., а на Рим – 13,7 кв. км.) За времето си тя е един от най-големите и богати градове, не само в Европа, но и в света. Този мащаб се усеща, когато човек посети днешния историко-археологически резерват. Само размерът на вътрешния град е достатъчно впечатляващ. В пределите му е разположен и музеят, събрал изключително интересни артефакти от града. Сред които и предмети и блокове носещи знакът IYI, древен символ, превърнал се в олицетворение на българската държавност.
Да носиш на рамото си емблема с този древен символ и да стоиш до едно от древните му изображения от Първото ни царство е несравнимо усещане. От разпоредителя в музея научихме и къде приблизително е мястото, на което е открита каменната плоча с издълбания върху и символ. Там и отидохме, за да развеем българския трибагреник със същия този древен знак на нашата държавност върху му. Над хиляда и триста години по-късно. Една устояла през вековете приемственост, жива и до днес. Останките от градежите и откритите съоръжения, църкви и инфраструктура свидетелстват за високото цивилизационно ниво на предците ни. Особено впечатляваща е и отчасти реставрираната Голяма базилика, в близост до вътрешния град. Тя е завършена около 875 г. и е била сред най-големите християнски храмове в продължение на векове. Храмът бе и последната ни спирка, преди да се отправим обратно към София. От някогашната столица на Първото ни царство поехме към настоящата столица на Третата ни държава. София, макар и сред най-древните градове на Европа, тепърва ще пише историята си като столица на България. А каква ще е тя, зависи и от нас. Такива размисли ни съпътстваха по пътя обратно, докато се завърнахме в късните часове, някъде около 2:00 след полунощ.
Много повече може да се каже за всяко от местата, които посетихме. Много може да споделим и от личните си преживявания. Но вместо да пишем обширни материали, бихме насърчили всеки от вас не просто да се поинтересува повече за тях, но най-вече да ги посети. Защото определено е изживяване, което си струва и което те обогатява.
Това пътуване ни върна не само към някогашното величие на България, но припомни и през какви катаклизми е преминал народът ни. Много от тези исторически паметници са силно разрушени, за разлика от подобни на други места по света. Това потресаващо ниво на разруха на тези старини не е просто наследство от Османското иго. То е белег за жестоките времена и ужасяващите изпитания през които народът ни е преминал – нещо, което често забравяме. Защото има много запазени паметници от стари цивилизации, които безвъзвратно са изчезнали. Много други племена са се изгубили като прах, разпилян от ветровете на времето, дори без да оставят диря след себе си. Но ние сме оцелели. Запазили сме се и кръвно и културно и духовно. С огромни усилия, много кръв и жертви. Величествените ни столици са били опожарявани, разграбвани и сривани със земята. Но народът ни е отстоявал. И се е въздигал като феникс от тези пепелища. Можем да го направим и сега, дори в тези нови, тежки времена на демографска катастрофа, политическа криза и борби между чужди сили за господство над земята ни. Просто трябва да си припомним, кои са предците ни и да следваме техните завети – да браним род, вяра и Отечество. Ако не се отклоняваме в тази борба, ще пребъдем и ще надживеем онези империи, които искаха да ни владеят и които рухнаха и се изгубиха.
