История

Ньой – 100 черни години (част 5)

В навечерието на 100-годишнината от Ньойския диктат ще ви представим серия от статии свързани с един от най-черните моменти в българската история и неговите последствия. Тези статии са взети от брошурата „Ньой – 13 черни години“, издадена през 1932 г. от Български младежки съюз „Отец Паисий“. В нея младите националисти са събрали статии, разкази и стихотворения на тема „Ньой“, написани от патриотично настроени български общественици. Макар тези материали да са публикувани преди повече от 87 години, те по нищо не са загубили от актуалността си и са интересно четиво и днес, когато българските националисти се готвят да отбележат изминаването на 100 години от това безжалостно престъпление, извършено срещу нашия народ на 27 ноември 1919 г.
Петата, последна статия, която публикуваме, носи заглавието:

Не се гаси туй, що не гасне

През лятото цели два месеца живях близо до западната граница. Там имах случай да се срещам с двувластници, с бежанци от поробените краища. С каква радост те се нахвърлиха на всяка българска книга или вестник! Жадни да дишат свободен български въздух, да четат българско слово, да чуят новини на роден език… Едни бяха грамотни, други едвам сричаха, трети — децата принудени да учат на сръбски език — не знаеха българско четмо и писмо, но успяваха неимоверно бързо да ги усвоят и да си служат с тях. Колко трогателни бяха особено усилията на едно момиченце Павлина, свършила III разряд на сръбското школо! Тя се научи само за няколко минути да чете на български и не останаха никой брой от „Светулка”, никоя читанка или детско издание на Министерството на народното просвещение непрочетени от нея… Сърбите й бяха подарили за отличен успех една „пескарица“, в която, макар и първите песни да рисуваха българина като най-голям враг на сърбството, за голямо мое очудване, намерих сума български песни преведени от българските министерски сборници — даже това беше показано и в самата книга. Когато попитаха Павлинка, чии са тези песни, тя ни отговори: „Четох ги на дедо и той ги позна, че са наши, стари български песни“.

Разпитвах бежанците (а и сам вече знаех това) може ли да се намери българска книга в някоя къща, и те ни отговаряха, че ако би се намерила такава, стопанинът трябва да отговаря с главата си. И все пак вехти букварчета, читанки, закон божи, история, с окъсани от четене листа, преминават нощно време от ръка на ръка, за да не се забрави българското четмо… С риск за живота си тия бедни хора, не подпомагани от никого, пазят от злите усти малката светлинка на българския дух в тия робски земи.

Книгата е фар, който свети сред вълните на подводните скали, тя предупреждава и предпазва от корабокрушение нашите народни идеали. Но и тя, както и самата свобода заради своя живот иска жертви. Тия, които четат българската книга, там ще бъдат преследвани и убивани. И все пак те я четат. Но какво направихме ние, за да проникне там нашето слово? Нито организации, нито върховна управа, университет или учителство не направиха опит да поддържат слабия огън в тая тъмнина на робството…

Преди година-две успяхме да пробием една цепнатина в тоя мрак — в Женева на конгреса на малцинствата, да бъдем приети за членове и да изтръгнем едно признание, че в Западните покрайнини живеят изключително българи, които имат право, по договор за малцинствата при покровителството на Обществото на народите, да говорят, да четат и пишат на български език. Но от признанието до разрешението на това право има една цяла кървава бездна… Къде са българскитe училища в Босилеградско, Трънско и Цариброд? Зла уста се мъчи да угаси слабата свещ на българското съзнание, но светлинката, макар и да междука, все пак не гасне!

Проф. Ем. П. Димитров


Предишни статии от поредицата:
Ньойската голгота
Протестът против Ньой
Договорът за мир и чуждото обществено мнение
Стон на Прометея

Подобни статии

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
X