91 години след подвига на Мара Бунева, публикуваме кратък текст, писан за нея от последния водач на ВМРО, Иван Михайлов. Текстът е писан през 1978 година, но не е изгубил и грам от актуалността си.
Колкото повече се отдалечаваме от деня на подвига й, толкова по-светъл става образът й. Половин столетие протече от тогава. Обгражда я неувяхваща слава, която е единствената й награда, стояща по-горе от всичко друго.
На 13 януари 1928 г. на пладне, Мара бе физически самичка до централния площад на Скопие. Но в сърцето й бе духът на поробените й сестри и братя, мъжествена бе ръката й, подкрепена от праведна кауза, от хилядогодишна истина и безброй мъченици за същата истина, в цялата й душа бе българщината. Повече не бе й нужно.
В историята на македонското освободително дело името на Мара е измежду най-забележителните имена, чието спомняне събужда представа за воля, неустрашимост и вяра в бъдещето.
Всички ние – българите – ако живеем национално, което значи и исторически, трябва да сме горди с героите, от каквито не са лишени нито далечното ни минало, нито най-новите наши времена. Животът ни става по-осъзнат и обогатен като сме опознали – чрез книги и легенди – делата им.
Връзват се в паметта на народа големите събития и имена, чрез тях той вижда историята си и дори – по своему – чувствува и поезията в нея.
Едно трагично междучасие трябва да смятаме факта, че в цялата земя, където са старите огнища на народността ни, и името на Мара Бунева е официално забранено. За порицание и осмиване на съответните власти, то си остава скъпо за огромното число българи, и ще бъде предавано на поколенията.
Мара направи голяма услуга на нашата народна освободителна идея. Но чрез обаянието си, тя е непрестанен участник в борбата за победа на тази идея.
