История

Донка войвода – жена в пламъците на едно въстание и три войни

Автор: Илия Илиев

В периода на националноосвободителната борба големият български писател Иван Вазов обезсмърти образа на обикновената жена, като написа своя разказ „Една българка“. След Освобождението друга една българка прослави името на българската жена на фронта. Това е Донка Ставрева, известна още с името Донка войвода.

През 1983 г. в Националния военноисторически музей постъпва архивът на тази безстрашна българска патриотка(1). Той е предаден от Анастасия Колева Ушлингова от Варна, снаха на Донка Ставрева. Архивът съдържа удостоверения, преписи от заповеди за награждаване с ордена „За храброст“, уволнителни билети, уверения, ръкописи, писма, публикации, дневник и други материали. В него са и няколко документа на съпруга на Донка Ставрева Ставри Христов Ушлингов, роден на 10 октомври 1888 г. в с. Лери, Битолско, и починал на 23 януари 1950 г. във Варна, участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, ранен в сражение, произведен в чин ефрейтор и награден с орден „За храброст“ IV степен(2).

Донка Богданова Ставрева е родена на 1 декември 1885 г. в с. Смилево, Битолско, в бедно семейство(3). Останала от малка сираче, 16-годишна тя се омъжва за Ставри Христов Ушлингов. Много скоро след сватбата тя остава сама, защото съпругът й е принуден да замине на гурбет в чужбина. Нейният съсед, свирепият Реджеб ага, харесва младоженката и започва безцеремонно да я задиря, твърдо решен да я завлече в харема си и да я потурчи. За да запази честта и вярата си, храбрата българка чрез хитрост и с помощта на своята етърва успява да ликвидира насилника и да избяга в близката гора. От там двете етърви отиват в с. Метимер, където биват приети и укрити от Димо Дебърлията. По-късно той ги препраща с куриер в с. Смилево до Аврам Чехларя, който им устройва среща с войводата Славчо (Славейко) Арсов. След като ги разпитва подробно, ресенският войвода ги приема в четата си.

С тази чета, облечена в красива въстаническа униформа, въоръжена с пушка и револвер, смелата българка взема участие в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. На 20 юли тя участва в боя за Ресен. Въстаниците, разпределени на пет групи, запасени с газ и парцали, се подготвят да нападнат града. В този момент Дърменската чета среща нощния патрул, който открива огън по нея. Така преждевременно започва престрелка, която трябва да се превърне в сигнал за въстанието в цяло Ресенско. В продължение на 45 минути в града се гърми. Оглушителното „Ура“ на въстаниците процепва въздуха(4). Сред властите в града настъпва паника. Същата нощ въстаническите чети се оттеглят в планината.

Донка Ставрева взема участие и в боевете при с. Круше и с. Леорека, където въстаниците постигат успех, но след пристигането на подкрепление от аскер и башибозук са принудени да отстъпят към Демирхисар. В тези боеве смелата българка често оставя пушката и притичва към някой ранен, за да го превърже, или до някой умиращ, за да го утеши. „В Демирхисарско – пише Донка Ставрева – въстаниците успяха да бъдат няколко дни господари на положението. На един фронт от 15 километра бяха наредени 970 въстаници, заемащи стратегически височини и пунктове с общ началник войводата Георги Сугарев, а турците тук се принудиха да докарат 2000 души войници, около 14 оръдия и 4 ескадрона кавалерия.“(5)

По време на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Донка Ставрева показва безстрашие и героизъм, с които удивлява четниците. Сам войводата Славейко Арсов, а и войводите Георги Чаушев и Георги Сугарев я посочват за пример на останалите въстаници и я провъзгласяват за подвойвода.

След потушаване на въстанието Борис Сарафов, член на Главния щаб на въстанието, разделя въстаниците на дружини. Донка Ставрева попада в дружината на Смиле Охридски. Всички потеглят за България, но навсякъде пътищата им биват пресичани от турския аскер и дружините са принудени да водят още редица боеве, за да си пробиват път. Групата, в която е и храбрата българка, влиза в бой при Демирхисар, Прилеп, с. Белград и с. Орлово. За по-голяма сигурност четите на войводите Георги Попов и Андон Кьосето се обединяват и действат заедно. Те преминават Вардара и се отправят към с. Бащино село и Куманово, където се преобличат и продължават до сръбската граница, която благополучно преминават на групички, и отиват в град Враня. Тук един българин ги посъветва да се обърнат към Македонското дружество. Последното им оказва помощ, като няколко дни им осигурява храна, а след това успява да им набави и раздаде и нужните парични средства, с които да отпътуват за Белград, а оттам за София. От столицата Донка Ставрева заминава за Варна, където вече се намира и нейният съпруг.

През октомври 1912 г. избухва Балканската война. Това е война желана, освободителна, която трябва да счупи ярема на робството в Македония и Тракия. Доброволческото движение взема особено голям размах сред македоно-тракийската емиграция в България. Големият брой доброволци, емигранти от поробените български земи, дава възможност да се формира Македоно-Одринското опълчение, числеността на което възлиза на 14 670 души. Сред тях в състава на 8-а костурска дружина е и доброволката Донка Ставрева. От издаденото в София Временно свидетелство № 18 от 10 август 1913 г. става ясно, че тя постъпва на 23 ноември 1912 г. в столицата в доброволческата допълваща дружина(6). След преход през Кърджали и Гюмюрджина тя застига Македоно-Одринското опълчение. На 1 декември 1912 г. в Кешан Донка Ставрева и съпругът й Ставри Христов са зачислени в 1-ви взвод, 2-ра рота на 8-а костурска дружина. Тази дружина е в състава на 2-ра бригада на Македоно-Одринското опълчение. Тук българската патриотка приветства големия успех на опълченците. На 28 ноември 1912 г. Кърджалийският отряд, в състава, на който е включено и Македоно-Одринското опълчение под командването на генерал Никола Генев, принуждава турския корпус на Явер паша да капитулира. В плен падат 246 офицери и 9363 войници и голямо количество оръжие и боеприпаси.

Успехите на българите и на останалите съюзни армии подтикват турското командване да поиска примирие, а два месеца по-късно, когато бойните действия се подновяват, то иска да вземе инициативата в свои ръце. Решено е с концентрични удари – главен с направление на Галиполския полуостров, съчетан с десант в района на Шаркьой, излаз на Одринската крепост и настъпление срещу 1-ва и 3-а армия – да обкръжи и унищожи основните сили на българската армия. На 26 януари 1913 г. Донка Ставрева взема участие в боевете при Шаркьой, където турците извършват морски десант, ръководен от един от предводителите на младотурския преврат Енвер бей. Турските бойни кораби засипват брега с огън и желязо. Тежките снаряди се пръскат със страшна сила и изкопават големи ями. Македоно-одринските опълченци са принудени да чакат да дойде ред на пушките, а след това и на ножа. И когато удря часът да се премерят силите гърди срещу гърди, опълченците не изчакват противника да нанесе удара, а решават да го изпреварят. И с вик „Ура“ те се нахвърлят срещу врага. Рамо до рамо с мъжете в атаката участва и Донка Ставрева. Настъплението на турците е спряно.

На следващия ден противникът стоварва големи сили, но командването на 4-а армия вече е успяло да подведе подкрепления. Сега дружините от Македоно-Одринското опълчение атакуват неудържимо противника, който е принуден да търси спасение на бойните кораби. Вечерта всички ликуват. Ликува и доброволката Донка Ставрева, защото действията на македоно-одринците за ликвидирането на турския десант при Шаркьой остават славна страница в историята на войната. В тях бойци и командири проявяват масов героизъм.

Смелата българка взема участие и в Междусъюзническата война 1913 г. За участие в двете балкански войни Донка Ставрева е произведена в чин ефрейтор и наградена с ордени „За храброст“ III и IV степен(7).

През лятото на 1914 г. пламва големият пожар на Първата световна война. Сблъскват се двете коалиции – Съглашението, в което първоначално влизат Франция, Англия и Русия, и Тройният съюз, включващ Германия, Австро-Унгария и Италия. Никой от генералните щабове на воюващите страни не се е оказал в състояние да предвиди гигантския размер на военното напрежение. Войските на Западния фронт потъват в безплодна, но изключително кръвопролитна позиционна война. На Източния фронт, където се разиграват сериозни сражения, фронтовата линия се мести, но никъде не се извършва пробив.

Огромните загуби и пренатоварването на икономиката на воюващите страни подтикват и двете коалиции усилено да търсят нови съюзници. Със своето изгодно стратегическо положение България става изключително желан съюзник както за Съглашението, така и за Тройния съюз. Българското правителство скоро взема решение да се обвърже с Централните сили (другото име на Тройния съюз). На 6 септември 1915 г. то сключва таен договор с Германия. На 23 септември 1915 г. е обявена обща мобилизация. Ще бъдат мобилизирани 877 000 души. В този съдбоносен за отечеството момент, водена от чувството за дълг и патриотизъм, Донка Ставрева оставя своя дом и пристига като доброволка в Плевен.

„Всички от гарата – пише тя – бяхме заведени на лагера и там настанени на палатки. Когато ни строиха, аз бях облечена в македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля. Полковник Влахов и полковник Драганов, като се приближиха, засмени ме попитаха какво търся тук и че трябва да си ида. Ако имам някого да изпращам, то трябва да сторя това веднага и да си замина. Каква мъка изпитах в този момент. Страх ме обвзе, като си помислих, че може сега да ме върнат и да не ми позволят да остана при другарите си. Помолих полковника да ме остави, защото аз исках да отида заедно с другите да се бия. В първия момент той ме помисли за луда, но впоследствие стана по-сериозен, защото съседните до мен другари му казаха, че аз и по-рано съм била във войната. След като им се обясни цялата моя дейност, те ме похвалиха, стиснаха ми ръката и ме помолиха вечерта да им бъда гост в клуба на офицерите, за да ме представят пред тях. Това ме поучуди най-напред, защото се боях, че може би ще е предлог да ме махнат и по този начин да изпратят дружината, а аз да остана в Плевен. Поблагодарих им, но отказах да отида, но след повторното настояване се съгласих и отидох. Вечерта в клуба бях предмет на най-жив разговор. Разпитваха ме за всички мои подвизи през миналото. Но въпреки всичко това ме беше страх да не би да остана в града, а другите да заминат. Полковникът ме увери, че не ще направят това. Вечерта ме покани да нощувам в тях при неговото семейство, където пак повторно трябваше да разказвам моята одисея…

Сутринта полковник Влахов нареди на ординареца да ме придружи до лагера, където бях посрещната от другарите ми с най-голяма радост. Същия ден след обяд дойдоха всички началници от града и донесоха дрехи. Бях запитана в коя рота искам да бъда. Отговорих, че ми е безразлично, в която ме поставят. Посочиха ми II рота I взвод. Позволиха ми да си избера дрехи първа, като взема и за мъжа си, който очаквах да дойде. Взех две пушки, две раници, четири паласки, по-ясни ремъци и всичко потребно. Взех униформите и отидох в палатката, където набързо се облякох и обух и веднага излязох навън, като се представих на полковника, който засмяно ме поздрави: „Здравей. Донке!“ Отговорих по войнишки: „Здраве желая, господин полковник!“(8).

Донка Ставрева заедно с мъжа си, който пристига наскоро, е зачислена в 1-ви взвод, 2-ра рота на 2-ри пехотен македонски полк, който през юли 1917 г. е преименуван в 60-ти пехотен полк.

„Още от втория ден – пише Донка Ставрева – се почна едно усилено учение – подготовка към всичко онова, което минава редовният войник. Сутрин ставахме рано, започвахме гимнастика според програмата, а след това – хватки с пушка, бой с нож и строева подготовка. Словесните занятия бяха много малко – обяснения по полската и караулна служба, като всичко това трябваше да се научи в продължение най-много до месец. Тук занятията се водеха много усилено. Всичко това ми беше много приятно, но да се изповядам – доста тежко ми беше – бой с нож, и то в началото, когато започнаха да ни обучават. На друго нещо не отстъпвах на мъжете.

След достатъчна подготовка започнаха стрелбите… Моето обучение следяха с жив интерес – дали от интерес да видят какво ще науча, или само от любопитство. Бях освободена само от домакинска работа, да нося вода и да ходя в кухнята, тъй като бях произведена още от Балканската война 1912–1913 г. ефрейтор и бях наградена с два ордена „За храброст“, които, след като се облякох в униформа, поставих на гърдите си. След всички други занятия започнаха и занятията с бомби. Е, това бе стар занаят още от времето на комитаджийството. Само че там хвърляхме сферични бомби, а тук – „бухалки“ и „одринки“. Нашите комитски бомби често вместо полза допринасяха вреда, тъй като трябваше с прахан да се палят и докато се разгори той, а след това фитилът, то често нямаше нужда от тях. Тук с тия бомби се действаше по-тактично и методично. Всички от нас бяха хвърляли бомби, но никой не действуваше по-рано така умно, както сега…

Най-после желаният от всички нас ден дойде. Натовариха ни на влака и следобяд в 4 часа пристигнахме в София, където бяхме посрещнати и поздравени от Н. В. Царя пред площада „Св. Крал“ и от целия град. Тук бяха царицата и принцесите. Тук ни установиха на лагер, където отпочинахме няколко дни и от столицата се прехвърлихме в град Кюстендил. От тук цялата дивизия се изнесе през Неготин за Конча планина. Около тези места Македонската дивизия влезе в състава на 7-а пехотна рилска дивизия под командването на полковник Василев…“(9).

Войските настъпват през лабиринт от планински масиви, прорязани от дълбоки долове, под студените струи на дъжда, по хлъзгавите скатове на придошлите реки, по осеяните с локви долини, където краката потъват в дълбоката кал и с мъка се измъкват от нея. Тежко е да се върви, а още повече и да се води бой. Противникът се е окопал по непристъпни върхове и оттам обстрелва с пехотен и артилерийски огън настъпващите вериги.Често гъсти мъгли го скриват от погледа и трябва да се изчаква вдигането им, за да се поднови настъплението. Първият бой, в който Донка Ставрева взема участие, е при с. Войшанци.

„Времето беше студено – пише тя, – много от частите нямаха горно облекло, но въпреки това те отстояваха мъжествено напора на противника, който искаше да се задържи на тези висоти. На южния фронт французите бяха принудени да отстъпят левия бряг на река Радобил и се подготвяхме да минем моста на реката. Пред нашата позиция имаше слаба мъгла. Нашият полк беше насочен да заеме именно тази височина. След развръщането ни в боен ред, противникът не закъсня да открие силен огън и отдалече да посрещне нашите вериги, изсипвайки нескончаеми серии фугасни и шрапнелни залпове. Въпреки това нищо не бе в състояние да стресне веригите и ние настъпвахме безспирно. Около 3 часа следобяд боят беше в своята стихия. Веригите достигнаха на около 50–60 крачки до противника, но поради силния пушечен огън бяхме приковани на място, без да можем да се движим по-нататък напред. Дружината даде доста жертви. Въпреки желанието ни да продължим настъплението, това бе невъзможно, защото нашата артилерия поради силно пресечената местност не можеше да подкрепи с огъня си нашите вериги. Вечерта бе дадена заповед да се отстъпи на по-удобни позиции. Само от нашия полк имаше 55 души убити и 135 души ранени(10)

През нощта бе издадено нареждане да бъдем готови за нощна атака. Стъкмихме раниците, проверихме пушките, бомбите и всичко, което е необходимо за нощна атака. Заповядано бе да се настъпва много внимателно, за да се постигне изненада. Противникът бе на много изгодни позиции и затова трябваше да бъде сразен предварително с артилерийски огън и едва тогава да бъде пометен от пехотата. През нощта той бе вземал всички предохранителни мерки за изненада, а бе получил и подкрепления, докато на нас нямаше откъде да дойдат. Фронтът ни беше доста голям, а се заемаше от много малко войска. Противникът само па нашия фронт имаше 18 картечници, а ние само 3 картечници, и то взети от французите и пратени при нас. Планинската противникова артилерия беше в изобилие, докато при нас имаше само две оръдия… Противниковите войници се бяха устроили и силно укрепили на висотите южно от с. Градско и масива Остра чука и по гребена, като левият неприятелски фланг продължаваше на отстъп към с. Росуман. Командирът на полка заповяда на всяка цена да се превземе тази висота, като атаката се извърши още същата нощ.

Въпреки стремителността на веригите, храбростта и личния пример на офицерите от частите на първа линия те, достигайки до последния обект, бяха принудени да залегнат. Приковани от силния огън на противника, те не можеха да направят нито крачка напред… Настъпи моментът, когато за изтръгването на победата трябваше да се вкарат и последните борци. Старият бригаден командир заповяда ротата, останала в бригадна поддръжка, да се построи в боен ред. Като ни събра около себе си, той извади пистолета си, обърна се към строените войници, развълнувани от дъното на душата си, че лично той ще води славните юнаци към победа, и държа една силно патриотична реч, която наелектризира всички. Накрая той заяви, че с целия си щаб тръгва начело напред пред ротата. Последните му думи бяха: „След мен! На позицията неприятелска искам да ви видя, юнаци! Македония цяла сега нази гледа!“ И по команда „Напред! На нож!“ вълната от хора се понесе към скалата. Подемът на шепата бойци беше неудържим и те скоро достигнаха неприятелските окопи въпреки вражеския огън на картечниците и пушките. Нищо не бе в състояние да спре тази желязна стена, която помете всичко живо пред себе си.

Всички останали войници бяха увлечени от тази верига. В 9 часа цялата неприятелска позиция бе паднала под напора на българските лъвове. С това се улесни задачата на съседните части, които настъпиха и не дадоха възможност на противника да изнесе складовете си при гарата на с. Градско.“(11)

В тези боеве изключителна издръжливост и мъжество проявява и Донка Ставрева. На следващия ден лично командирът на полка й окачва орден „За храброст“ II степен.

От Остра чука бригадата е изпратена при Дойранското езеро на позиция, наречена Кюлчията, при селата Дервишлий и Чалъклий. На Южния фронт започва позиционна война. Войските от двете страни на фронтовата линия се скриват в земята. Войниците полагат неимоверен труд. Нощем те копаят окопи и ходове за съобщения, укрития и батарейни позиции, опасват ги с телени мрежи, а денем противниковата артилерия ги руши и те пак трябва да се възстановяват. Циментът, с който се правят укритията, е смесен с много войнишка пот и кръв. Позиционната война продължава повече от 600 дни. Дори само да се стои в окопите под огъня на противника в мраз и пек, е голям подвиг. А трябва да се предприемат патрулни нападения в разположението на противника, за да се залавят пленници.

На „лов за езици“ отиват само доброволци. Смели мъже винаги се намират в бойните редици на полковете. Такива има винаги и в 60-и пехотен полк. На 16 септември 1917 г. Донка Ставрева е включена по собствено желание в състава на военен патрул, който получава задача да залови пленници. Полковият командир обяснява на двата патрула, които се състоят от по 8 души с командири двама млади офицери, важността на акцията, като подчертава, че между тях трябва да има пълно взаимодействие.

Нощната акция завършва успешно. Първият патрул с цената на 2 убити и един тежкоранен залавя един грък от критската дивизия, а вторият патрул, в състава, на който действа и Донка Ставрева, без да даде жертви, залавя и довежда на позициите един подофицер и двама редници от 67-а бригада на 22-ра английска дивизия(12).

През 1917 г. при една обиколка на позициите главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков се явява при 60-и пехотен полк. След рапорта на командира на полка той прави преглед на строените войници и спира погледа си върху Донка Ставрева, чието лице се откроява сред лицата на брадясалите войници. Главнокомандващият запитва полковия командир на колко години е този младеж. Той му отговаря, че това е жена, българска доброволка, която от началото на боевете е в строя. Започва кратък разговор между двамата в присъствието на целия щаб на полка. След няколко минути генерал-лейтенант Никола Жеков приближава към Донка Ставрева и с висок глас я поздравява: „Здравей, героиньо!“ А тя по войнишки отривисто отговаря: „Здраве желая, господин генерал!“ След това той повежда разговор с нея. И когато разбира, че смелата българка е участничка в три войни и едно въстание, за което е наградена с три ордена „За храброст“, той лично й връчва четвърти орден „За храброст“ I степен и заповядва на командира на полка да издаде заповед за производството й в чин младши подофицер.

През септември 1918 г. Донка Ставрева взема участие в ожесточените боеве при с. Николич, северно от Дойранското езеро, където полкът в състава на 11-а пехотна македонска дивизия, отбива успешно настъплението на една гръцка дивизия и осуетява намерението на противника да се яви във фланг и тил на храбрите защитници при Дойран.

„В тъмни зори на 18 септември 1918 г. – пише храбрата българка – противникът – цялата гръцко-критска дивизия, подпомогната от една английска бригада, бързо настъпва срещу позициите на полка, като насочва главния си отряд срещу участъка на 2-ра рота – връх Раев, и участъка на 10-а рота – връх Гешев, съседен на първия…“(13)

Командирът на полка възлага командването тук на командира на 1-ва дружина подполковник С. Николов. В боя на него се поверяват 7 роти и една планинска батарея – 1-ва, 2-ра, 10-а, 11-а рота и 2-ра картечна рота от 60-и пехотен полк, 9-а и 10-а рота от 61-ви пехотен полк и 6-а планинска батарея от 27-и артилерийски полк. Полковете от гръцката дивизия – 8-и, 9-и и 29-и, след като отблъскват охранението, се развръщат в боен ред и към 7 часа преди пладне, подкрепени от силния огън на своите батареи, достигат на около 300–400 крачки сред телените мрежи на 2-ра и 10-а рота, но срещат фронталния огън на тези наши роти и фланговия огън на ротите на 2-ра дружина, командвана от беззаветно храбрия майор Георги Атанасов, и биват окончателно сломени. Полето се покрива с тела на гръцки ранени и убити. Към 9 часа след пладне почват да се забелязват отделни неприятелски групи, бягащи назад – признак, че противникът е сломен. Мъжественото държание на всички чинове от 60-и пехотен полк заслужава всякаква похвала. Като пример ще посочим, че когато силният неприятелски артилерийски огън разбива част от амбразурата на наблюдателницата и ранява командира на 1-ва дружина подполковник С. Николов и командира на гранатохвъргачния взвод поручик Трендафилов, те остават на поста си и продължават да изпълняват своите задължения до края. В 2 часа и 15 минути след пладне неприятелският артилерийски огън по цялата позиция и главно против наблюдателния пункт се усилва дотолкова, че той почва да се тресе из основи и освен отделни куршуми и бризантни парчета през амбразурата се вмъква в наблюдателната цял шрапнелен снаряд, който експлодира в срещуположната стена, но за щастие не засяга никого, при все че трите отделения на наблюдателницата са пълни с хора. При първото затишие подполковник С. Николов разрешава на войниците да излязат от наблюдателния пункт и да отидат в окопите, където е сравнително по-безопасно. Скоро противникът не само преустановява своите опити да атакува, но спира и артилерийския си огън.

„Към 6 часа след пладне към гората се забеляза движение на големи неприятелски колони от английската бригада, поради което се допускаше, че врагът ще се опита да ни атакува през нощта. По тази причина и поради важността на позицията (ако тя паднеше, се отрязваха в тил всички наши части при Дойран и западно от него) за засилване на същата бяха изпратени в разпореждане на подполковник С. Николов една дружина от 34-и пехотен Троянски полк и следните технически роти:

1. Един картечен взвод (2 картечници от 4-а картечна позиционна рота от 60-и пехотен полк), който към 5 часа след пладне е изпратен в участъка на 2-ра рота.

2. Две гранатохвъргачки от щурмовата дружина при 1-ва армия, които той към 10 часа след пладне изпраща в участъка на 2-ра рота.

3. Две минохвъргачки и две огнепръскачки от щурмовата дружина при 1-ва армия, които към 11 часа той изпраща в участъка на 2-ра и 10-а рота.

4. Два взвода с 4 картечници от картечното училище при 1-ва армия под командването на храбрия началник на училището капитан Х. Петков, който подполковник С. Николов към 4 часа на 19 септември изпраща в участъка на 10-а рота.

До полунощ противникът не предприе никаква атака. Изпратените наши офицерски патрули констатираха, че ариегардът на противника заема позиция на около 800–1000 крачки пред нашата позиция за прикриване на отстъплението си и за прибиране на ранените и материалите си. През деня на 19 септември бяха изпратени други офицерски патрули, които минаха с. Гевшеклий и стигнаха до линията на нашето бившо охранение и констатираха значителен противник. Същите установиха, че пред позиционното поле (от телените мрежи до с. Гевшеклий) е осеяно с убити и ранени гръцки войници. Само пред телените мрежи на 2-ра рота бяха наброени 80 неприятелски трупа, между които 4 офицери… Пред фронта на 10-а рота имаше 60 убити, а изобщо пред целия фронт на полка до с. Гевшеклий – повече от 1400 трупа.

В този славен бой 1-ва дружина даде 4 убити, 8 ранени (от тях 2 офицери) и 8 задушени от газ, от които двама умряха. 60-и пехотен полк дава общо: 4 ранени офицери, 8 убити и 19 ранени войници, 12 задушени от газ, от които 2 умират. Пленени бяха: 4 здрави и 12 ранени гръцки войници… Трофеи: 33 автоматични пушки, 174 обикновени пушки, 5600 патрона, 194 шинела, 150 чифта гети, един чувал с превързочни материали… Този бляскав и почти без жертви успех се дължи на доброто командване, на високия морален дух, на отличната българска артилерия, а така също и на фортификационното укрепяване на позицията ни със здрави скривалища. Последните много труд и пот погълнаха, но оправдаха истината: повече пот, по-малко кръв. В този бой геройското държание на Донка Ставрева бе по-горе от всяка похвала.“(14)

Последният бой, в който смелата българка взема участие, е на 29 септември 1918 г. в долината на град Струмица на линията Ново село–Мокрене. Тук полкът начело със своя талантлив командир полковник Калоянов и самоотвержените дружинни командири подполковник Николов и майорите Шахиров и Атанасов през целия ден и през нощта на няколко пъти отбива яростните атаки на три гръцки полка и осуетява намерението на противника да се яви като победител в Кресненското дефиле и да отреже храбрите български части от Струмския фронт.

В края на Първата световна война Донка Ставрева е представена за производство в първи офицерски чин, но поради отстъплението това не се осъществява. След мобилизацията тя заедно със съпруга си, също участник в трите войни, се завръща във Варна. Народното събрание отпуска на Донка Ставрева еднократна помощ от 10 000 лева, с които семейството си построява малка къща. През 1924 г. им се ражда син, когото кръщават Александър.

Като запасен подофицер Донка Ставрева е редовен член на Варненското запасно подофицерско дружество „Другарски съюз“. Умира на 27 юни 1937 г. на 51-годишна възраст. В издадения некролог на Варненското македонско женско благотворително дружество при Македонския женски съюз се казва; „Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел борец за родните идеали, кавалер на ордена „За храброст“ I, II, III и IV степен.“(15) Такава остава тя в душите и сърцата на хората, които я познават.

Бележки

1. Национален военноисторически музей (НВИМ), инв. № Х–А–1687(1–45). Архив на Донка Ставрева

2. НВИМ, инв. № Х–А–1687 (25), (27), (29), (30), Уволнителен билет № 235, Удостоверение № 530, кръщелно свидетелство и лична карта за наградените с печат „Общество на кавалерите на ордена „За храброст” – Варна.

3. НВИМ, инв. № VХ–А–1687(31). Кръщелно свидетелство № 89 от 9 август 1930 г. на Донка Ставрева Найденова.

4. НВИМ, инв. № Х–А–1687(33). Донка Ставрева – запасен старши подофицер, с. 1.

5. НВИМ, инв. № Х–А–1687(23). Ризников, Т. Друга българка, с. 1.

6. НВИМ, инв. № Х–А–1687(39). Временно свидетелство на Донка Ставрева.

7. НВИМ, инв. № Х–А–1687(23). Донка Ставрева – запасен старши подофицер; инв. № Х–А–168739. Временно свидетелство № 18 от 10 август 1913 г. на Донка Ставрева.

8. НВИМ, инв. № Х–А–1687(44). Подвизите на героинята Донка войвода, с. 10–11.

9. НВИМ, инв. № Х–А–1687(44). Подвизите…, с. 12–13.

10. Пак там, с. 13.

11. Пак там, с. 15.

12. НВИМ, инв. № 1687.

13. Пак там.

14. НВИМ, инв. № 1687(45). Речи и подвизи на доброволката Донка войвода, с. 12.

15. НВИМ, инв. № 1687(34). Некролог за смъртта на Донка войвода.

Източник: 100godini-balkanskivoini.bg


Подобни статии

Един коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
X