История

90 години от създаването на Съюза на българските национални легиони

На 13 юни 1930 г. в дома на Алекси Ангелов на ул. „Криволак“ №13 в София се събират представители на 24 легиона и основават Съюза на младежките националистически легиони, който по-късно прераства в Съюз на българските национални легиони. През най-многобройната и активна националистическа организация в междувоенния период минават стотици хиляди родолюбиви младежи и девойки. Смело може да се заяви, че именно благодарение на СБНЛ, българската младеж в огромната си част не бива заразена от отровата на марксизма до 9 септември 1944 г.
По случай 90-годишнината от създаването на организацията няма да публикуваме статия за историята ѝ или някои от програмните или идеологически документи на СБНЛ. Вече на доста места може да бъде намерена такава информация, като един от най-добрите източници на тази тема е книгата на Иван Григоров “Съюзът на българските национални легиони и неговата борба”. Днес ще ви представим един кратък текст, който преди много години ни бе даден от тогава вече много възрастния легионер Иван Приматаров от Варна. Той беше записал на пишеща машина един свой спомен свързан с най-тежкия период за легионерите – първите години на комунистическата диктатура. Този негов разказ е достатъчно красноречив за духа и характера на легионерите и не изисква допълнителен коментар.

Със следващите редове искам да разкажа за доблестната хуманна дейност преди повече от половин столетие на няколко варненски девойки – членки на Съюза на българските национални легиони.

Превратът на 9 септември 1944 г. послужи за сигнал на шайка озлобени комунистически функционери да започнат жестока отмъстителна разправа с цвета на българската нация. Кръвожаден червен терор, инспириран от московската централа на Коминтерна, заля цялата страна. Хиляди българи, в това число студенти, учители, ученици, свещеници, офицери, лекари, търговци, журналисти и др. бяха избити без съд и присъда. Още по-голям брой препълниха затворите и импровизираните арестантски килии. Стотици членове и симпатизанти на СБНЛ във Варна бяха арестувани още в първите дни и техният брой ежедневно растеше. Страх и несигурност сковаваха мирния живот на гражданите, терорът вилнееше безпощадно. В такава обстановка се завърнах от евакуацията във Варна, където още с влизането на Червената армия, моето „Дойче шуле“ беше закрито и аз се записах в VII клас на 11-та Мъжка гимназия.

В началото на октомври започнаха учебните занятия. По това време срещнах на улицата Красимир Тодоров – бивш водач на Легиона в Търговската гимназия – вече в униформата на фелдфебел-школник (все още неарестуван). Той ми разказа за трагедията на семейството на арестувания наш околийски водач Христо Недев (осъден по-късно от т. н. Народен съд на смърт). На съпругата му Кръстина беше забранено да започне каквато и да е работа, а тя трябваше да се грижи и за невръстното им дете Кирил. Майка и син – без стотинка доход обречени на пълен глад и мизерия! Красимир ме помоли да отида в железарския магазин на видния варненски търговец Серафим Иванов, да получа от дъщеря му вече уговорената сума 5 000 лв. (тогавашни пари), които да намеря начин да предам на съпругата на Христо Недев. 

Още на следващия ден след срещата ми с Красимир, посетих Мария Шотанова – бивша водачка на Девическия легион, за която вече имах информация, че извършва благотворителна дейност за подпомагане на семействата на арестувани наши съмишленици. Занесох и получената от Серафимова сума, с молба да я предаде на г-жа Недева. При това ми посещение се разбрахме с Мария да разширим започнатата дейност. Едни от първите, които се включиха в тази акция, както с лични средства, така и събрани от приятели, с които контактуваха, бяха Савко Попов, Яким Савов, Панайот Сарайдаров, Йордан Христов и др. Домът на Мария се превърна в център, където се стичаха събраните помощи в пари и натура. Бързо се сформира един кръг от сътруднички – най-активни от които бяха Карамфилка Иванова, Веска ……., Лена Симеонова. С неуморно себеотрицание посочените момичета тръгваха с кошничките продукти по домовете на засегнатите семейства, а в неделния ден заставаха пред железните порти на Варненския затвор и часове наред чакаха упорито в мразовитите дни на 1944/45 г. да предадат храната за определените затворници.

Никога няма да забравя един покъртителен жест на Карамфилка. Тя страдаше от последиците на безпощаден детски паралич и се наложи да замине за лечение в София със заделена от семейството ѝ сума. И вместо да помисли само за себе си, тя съкрати престоя си, ограничи прегледите и лекарствата и предостави цялата спестена сума в общата каса. И тогава и сега си задавам въпроса: Не познаваше ли това крехко човешко създание нормалната женска суетност, влечението към нова модна дрешка, към скъп пръстен или колие? Не допускам. Но Карамфилка подчиняваше своите естествени женски афинитети на много по-висши морални ценности. За нея по-важен беше християнският императив „Помогни на ближния си!“ и тя го правеше.

Никога няма да забравя декември 1946 г., когато тя, изправена като прокурорски свидетел в процеса срещу т.н. Легионерска конспирация, хладнокръвно заяви: „АЗ ПРЕДЛОЖИХ на Приматаров сумата… за помощи на затворниците“. Скъпи читателю, моля обърни внимание на формата „АЗ ПРЕДЛОЖИХ“, докато всички други свидетели започваха с: „Приматаров ме покани да се включа или поиска…” През ум не ми минава да упрекна някого – такива бяха фактите, такава беше истината, но Карамфилка се отклоняваше от тях и в желанието си да намали моята съдебна вина, се самонатоварваше с отговорността на инициатор. Този жест можеше да я превърне от прокурорски свидетел в подсъдима.

Понеже пренесох спомените си в съдебната зала през 1946 г., не мога да отмина показанията на двама прокурорски свидетели, на двама възрастови антипода:

16-годишният Славчо Боянов, малкият брат на също малолетния тогава Димитър Боянов – Дамето (хвърлен в затвора още на 9 септември за публицистична антикомунистическа дейност) заяви:

„Нищо не зная. Никого не познавам. Никой не е идвал в къщи да носи продукти.“

и

76-годишният македонски комита Анастас Михайлов, баща на известния с цветистия си псевдоним „Зюмбюла” Дядо Анастас каза:

Нищо не зная. Дойде едно момче и остави някакви пари. Името му не зная. Не го виждам тук.“

Когато упоритите опити на прокурора да изтръгне някое име или факт не успяха и той процеди: „свободен си”, Славчо даде израз на радостта си от „откачването“ с демонстративно изтръскване на ревера на палтото си. Тия представители на две различни поколения изразиха по свой начин желанието си да помогнат на подсъдимите.

И днес, когато изравям горещи спомени от тлеещата жарава на моята романтична младост, трябва да призная, че не мога да контролирам емоционалното си вълнение. А и кой би могъл да остане равнодушен пред подобни върхови прояви на кристално чисти добродетели, на безгранично себеотрицание и жертвоготовност!?

Дълбок поклон пред всички родители, които създадоха и възпитаха такива достойни чеда! 

Дълбок поклон пред ОРГАНИЗАЦИЯТА, която ги научи да обичат Родината и Народа си! 

Иван Приматаров

Подобни статии

Един коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
X