И тази година членове и симпатизанти на Български Национален Съюз се присъединиха към отбелязването на годишнината от подвига на Мара Бунева, което се проведе в Скопие на 10-и януари. Проявата, чийто домакин е Български културен клуб – Скопие, събра стотици българи от двете страни на границата. ВМРО, движение “БГ Патриот” и “Национална съпротива” бяха организирали големи групи от България. Присъства дори представител на организацията “Българо-Унгарско Братство”. За първ път от 2002 г. насам, паметната плоча на Мара Бунева не бе счупена от сърбомански провокатори. Като цяло, официалната част на мероприятието премина спокойно, при силно полицейско присъствие. След проявата се срещнахме с наши симпатизанти от Македония, на които раздадохме материали за кампанията за Луковмарш. Използвахме случая да посетим и гроба на Гоце Делчев.
Подвигът на Мара Бунева
Тази седмица се навършват 88 години от подвига и геройската смърт на Мара Бунева. На 13 януари 1928 г., в центъра на Скопие на стария Камен мост над Вардар, тя разстрелва сръбския изверг Велимир Прелич. Той е полковник от сръбската полиция и юридически съветник на губернатора на Вардарска бановина, лично разпоредил през 1927 г. жестоките изтезания над дейците на Македонската младежка тайна революционна организация. След като Мара Бунева ликвидира сатрапа, тя се прострелва в гърдите за да не бъде заловена жива. Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря: “Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.” Героинята умира на 14 януари от раните си.
“Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство…” – така австрийският вестник “Тагеспост” описва подвига на Мара Бунева. За подвигът и великия Иван Михайлов пише в том III от спомените си: “Беше мъглив влажен ден. Сякаш още виждам как по измокрената й връхна дреха се стичаха дъждовнит капки. Нямаше какво повече да си кажем. Очите и ме гледаха уверено. И в ръкуването й почувствувах нейната сигурност; а заедно с това и доловимия трепет на ръката й – знак че искаше да ме прегърне, за сбогом с мене и с всички, които след нея оставаха в борбата. Някаква вина и мъка чувствувам и до сега, че пропуснах да я прегърна. Загледан бях в очите й, за да изразя всичко, което с думи бе неизразимо в тоя момент; а може би ме възпря подсъзнателно тогавашното ми – очевидно пресилено и престаромодно – мое схващане за коректно отношение. Ако наистина има друг свят, в който искаме да вярваме, там ще поправя грешката си, мила сестро Мара! А до тогава пред твоя образ се прекланям със същата обич и въодушевление, както пред образа на другата наша обща сестра – Менча.”
Вечна слава на героинята!
