„Ти какво пожертва, за да я има и утре България?”
„Ти какво пожертва, за да я има и утре България?”
С тези думи на Илия Минев избрахме да влезем в новата година. Защото именно това е въпроса, който трябва да ни вълнува, не само през тази, но и през идните години. Какво ще жертваме тази година? Може би пет лева от парите за бира, два-три часа по-малко във фейсбук, един неделен следобед по-малко пред телевизора? А можем ли да го направим два поредни месеца? На пръв поглед звучи смешно, но само като се замислим, колко човека отделят време, например да прочетат малко от историята на България или да почетат някой, който е отдал живота си за тази страна, нещата започват да звучат много тъжно и жалко. За да подкрепим това твърдение, ще направим една кратка ретроспекция на някои събития в края на миналата и началото на тази година.
Всичко интересно започна когато Турция свали руския самолет, тогава за всички в тази държава стана основен приоритет да вземат страна в този конфликт. Хората започнаха да се делят на русофили, русофоби, туркофили, атлантици и какви ли не. Само българофили не се чуха. Доста наши сънародници бяха готови да обявят война на Турция преди Русия. Всички тези хора с години наред гласуваха за всеки лустросан продажник, после псуваха пред телевизора, а на следващите избори цикъла се повтаряше. И така докато от държавата нищо не остана. Та обявяваме ние война и излитаме с единствения изтребител, подпомаган от единствения щурмови хеликоптер, прикриващ десетината танка и напред към Цариград… Другата половина от държавата заложи на евроантлантизма и натриването на носа на „руските агресори” с мощната подкрепа на новият ни голям батко – САЩ. А някой да помисли за България? Няма – нали не е трети март, когато е модерно да си българин. Войната се размина, но някъде към декември хората изведнъж, след толкова време откриха, че ДПС – турската партия, пряко участваща в управлението на страната от години, всъщност работи против България. Но това, което беше най-тъжното в цялата история е че имаше такива, които припознаха като народен защитник, не друг а Ахмед Доган! Народе????
Първите бебета на 2016 са Илкай и Ибрам. А ти какво ще пожертваш през 2016, за да я има и утре България?
Тъжни равносметка, преди една тъжна годишнина – 6 януари, 16 години от смъртта на големия Илия Минев. Човек, който отдаде целия си живот на родината. Човек, който прекара 33 години в комунистическите затвори. Човек, който беше неудобен и на „новата” власт, която го натири за да умре в мизерия.
Илия Стоянов Минев е роден на 5.ХII.1917 г. в град Септември. Баща му е заможен земевладелец. През 1930 г., като ученик в мъжката гимназия в Пазарджик, Илия Минев става член на Съюза на българските национални легиони. Започва яростно да се противопоставя на комунистическата пропаганда в училището и влиза в открит конфликт с ученици ремсисти. В следствие на това е причакан и жестоко пребит от привържениците на болшевизма. По-късно се мести във Френския колеж в Пловдив, където завършва средното си образование.
Следва химия и лозарство в Тулуза. Завръща се в страната през 1941 г. И бива избран за член на главното водачество на СБНЛ и завеждащ отдел “Външно-политически”. Водач е на Легиона за град Пазарджик.
На 10 септември 1944 година е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на ДС. Освобождават го, но през 1946 г. отново е арестуван. Мотивите – „оказва системна съпротива на комунистическата партия”. Държавният обвинител Минковски иска смъртна присъда, но вместо това Илия Минев е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор. Присъдата е на Софийски областен съд, по чл. I, ал. II, във връзка с чл. 60 от Наредбата „Закон за защита на Народната власт” по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет – „Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия.” Впоследствие присъдата е заменена на 20 години лишаване от свобода. С кратки промеждутъци, през които се измислят нови обвинения, Илия Минев е влачен по различни затвори до 1978 г. През 1975 година по вътрешни административни разпоредби е осъден на още шест години, но престоява цели осем. За цялото време изкарано по комунистическите зандани, Минев има общо 1860 дни прекарани в карцера и 460 дни прекарва в гладни стачки.
На 11 януари 1988 в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ), което до падането на режима организира редица протести и инициативи, разобличаващи античовешката същност на комунистическата власт.
Впоследствие не е е допуснат до сформираната официална опозиция и постепенно е поставен в изолация. Потъва в забвение, повече от 10 години до смъртта си. Този факт е едно от най-ярките доказателства за режисирания преход и създадената фалшива опозиция от тайните служби.
Напълно забравен от новите демократи, Илия Минев умира на 6 януари 2000 година на 82 годишна възраст – в дълбока мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември. През 2000 г. президентът Петър Стоянов посмъртно го удостоява с орден „Стара планина“ – I степен. През 2002г. в София в градинката срещу НДК е издигнат паметник на Илия Минев. На 11 октомври 2008 година в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада носещ неговото име. Но и до днес за политическата върхушка в страната, образа на Илия Минев е неудобен и за това се неглижира, с надежда да потъне в забвение.