История

Ньой – 100 черни години (част 4)

В навечерието на 100-годишнината от Ньойския диктат ще ви представим серия от статии свързани с един от най-черните моменти в българската история и неговите последствия. Тези статии са взети от брошурата „Ньой – 13 черни години“, издадена през 1932 г. от Български младежки съюз „Отец Паисий“. В нея младите националисти са събрали статии, разкази и стихотворения на тема „Ньой“, написани от патриотично настроени български общественици. Макар тези материали да са публикувани преди повече от 87 години, те по нищо не са загубили от актуалността си и са интересно четиво и днес, когато българските националисти се готвят да отбележат изминаването на 100 години от това безжалостно престъпление, извършено срещу нашия народ на 27 ноември 1919 г.
Четвъртата статия, която публикуваме, носи заглавието:

Стон на Прометея

Ето – тринадесет години изминаха откак в Европа се дигна нова Голгота – българската земя. Земята, която на юг мият водите на Бяло море, на север – водите на Дунава, на запад – вълните на Охридското езеро и на Морава. И върху една от нейните скали беше прикован нов мъченик на световната неправда, нов Прометей – българският народ. Беше прикован в Ньой на 27 ноември 1919 г. – една от най-позорните дати в историята на Европа. Толкова години се вя вече над нас черният пряпорец на страданието, прелитат черни птици на всесилна скръб, вилнеят вихри и бури на мрачно отчаяние – под схлупен, тъмен небосклон, където се чува само звън от вериги и глух стон на сразена надежда – на цял един народ, обречен на жертва от съдници без сърце, обречен да изкупва жертва за безумния грях на света.

Хищници с гладна стръв се нахвърлиха на българската земя. И грабиха от север, грабиха от запад и юг, грабиха и от изток, грабиха земята, из която са звънтяли мечовете на нашите деди, за да осигурят на тия, които ще дойдат след тях, спокойна стряха за мир и труд. И сковаха ни в стеснени предели, взеха ни изходите, затвориха прозорците, на нашия дом, за да не можем да дишаме, ограничиха ни кръгозора, откъснаха ни от света, заключиха ни в крепост, като ни обрекоха на гладна смърт. Да чувстваш че си болен от мощ – и да не можеш да развърнеш десница за подвиг! Историята рядко познава по-свирепа трагедия от тази – цял народ да бъде ограбен от всички страни на своя дом. И да бъде така жестоко притеснен, задушен в своята земя. Защото му оставиха толкова от нея, колкото е необходимо да прокълни в нея семето на надеждата – или колкото е потребно, за да изкопае в нея своята гробница. А освен това, метнаха на шията му воденичен камък – на кървави задължения. И засмука, като гладен смок вимето на крава, жизнените сокове на един изнемощял от напрежения и страдания организъм. И гледайте – слабо производство, неразработваеми земни богатства, нищожна обмяна на стопански блага, комично евтин труд.

Да те лишат от източници за поминък, да ти отнемат възможностите за стопански възход, това значи – да ти осакътат ръцете и да ти кажат: работи! Това значи да бъдеш обречен на грозна смърт – на нищета, на бедствия, на културна жажда, на духовна изнемога. Няма народ, който е създал духовни ценности – да бъде лишен от благата на земята си. А ние сме народ със своя културна традиция. Народ, който пръв от семейството на славянските народи стъпва на историческата сцена, който пръв създава славянска култура – и при най-жестоки превратности на съдбата се е борил и страдал за нея. А гледайте сега – народът с най-окаяни условия за живот, ненаследил никанви богатства от вчерашния тиранин, опърпан, окъсан с туберколоза в гърдите и глад в стомаха – едва ли има сили да признае, че неговата земя става колония на европейския капитал. Един такъв народ не може да се отдаде на творчески труд. В борба за насъщния той няма сили и възможности да твори културни ценности.

И несамо това – не само взеха земите ни, но отрязаха и части от един жив организъм. Сякаш за Шейлока на Европа беше потребно живо месо. И него взеха от нашето тяло. Надзърнете в Добруджа – да не говорим за Бесарабия, вслушайте се в Македония, в Поморавско, в Тракия – не иде ли от там звъна от наша реч? Един народ бе подгонен от вековните си огнища – за да му вземат имота. А там, където не можаха да му заграбят имота, поискаха да му вземат душата. И почнаха да горят книгата му, да преследват словото му, нравите и обичаите му, националната му култура. Български малцинства по закрила на Обществото на народите! Каква ирония! Никога модерния човек не е падал толкова ниско в своя морал – да говори за най-възвишени принципи, да тръби по света навред за свойте най-човеколюбиви чувства и настроения и да забива същевременно меч на коварство в гърлото на своя брат. Как може един народ, чието съзнание се подлага на най-усъвършенствана инквизиция, измъчван и терзан от защитници на тая или оная тирания, да се предаде спокойно на културна, творческа дейност! Разпокъсайте големите народи, направете ги да тръгнат с просешка тояга – тия, които са избрани да бъдат херолди на цивилизацията, и вижте, дали биха проявили културната мощ, която изявяват сега.

Какво по-голямо наказание за един народ – да не може да твори и приема културни ценности, да няма възможност да води най-изгодната за времето културна политика, да чувства, че върви по пътя на духовно разтление. Той не е в състояние да се устрои и обзаведе в своите училища, едвам смогва да издържа висшите си учебни заведения и културните си институти, библиотеките му рядко се ползват от книжовното производство на Запада. Интелигенцията му, тая която е негова съвест, изнемогва от духовен глад, изнемогва в усилията си да преодолее културната изолираност и осамотеност. Читателят, безнадежден в своята покупателна мощ, едвам успява в срок от няколко години да издържи на пазара книга с две хиляди екземпляра.  Умственият труд е унизен в своята цена, културните начинания са замряли или са загубили всякакъв смисъл, страшна апатия към всеки духовен подвиг. Всички сили са насочени срещу нарастваща морална нищета, целят да се предотврати един нравствен громол. Европа доста добре знае, как се гърчим в своите страдания, но тя е толкова много заета със своите собствени неволи, че ни изоставя на каприза на съдбата. И то – след като позволи да ограбят земята, да разпокъсат народа! Дали това е садизъм, който историята не познава по отношение на друг народ, или е израз на нравствена тъпост у един изтънчен вандал? Европа удави в кървите на своите завоевания съвестта на човечеството.

И защо направиха нашата земя Голгота? Защо ни оковаха във вериги на Балкана? Защото искахме да ни се признае правото, което има всеки народ – да бъдем обединени в своята земя, да бъдем единни в своята реч, да бъдем обособени – в името на исторически и естествени права. И осъдиха ни в Ньой, без да имаме право на защита. Изрекоха присъда, за да задоволят по-добре своите наемници. И принудиха ни да подпишем там присъда – в знак на съгласие. И тая присъда нарекоха договор, а тоя договор нарекоха – вечен! Едва ли има друг народ на земята, със съзнание за своята историческа роля и с дела в миналите съдбини на света, който да е подложен на такава жестока гавра от културна Европа. Но едва ли има друг народ, прокълнат на такова непознато досега наказание, който така гордо и с такава вяра в утрешния си ден, въпреки всичко – да понася своята участ. От неговата изтерзана гръд се откъртва стон на Прометея. Нека хищници да му ръфат месата, нека се кискат с ехидна злоба тия, които го приковаха на скалата, нека песента на неговите окови да радва палачите – той има съзнание за гнусната несправедливост над него, той има чувство за нетрайността на всяка човешка присъда, той има ясна представа за своето достойнство – и въпие срещу днешния ред в света, срещу въоражената до зъбини пияна от своите победи “милосърдност‘‘, отправя проклятие срещу властта на мрака, праща призив към тия, които са синове на правдата, които носят в душата си неугаснал пламъка на истината – да събудят съвестта на световните съдници. Тая Европа, която има толкова светли умове и възвисени души, предричащи ужасна световна гибел, ако човекът не се опомни в своята забрава – тая Европа, която ни прикова на Балкана, трябва да съзнае великия си грях – и трябва да отмени кървавата си присъда. Тя ще бъде принудена да направи това. Ето стонът на Прометея – стон на гордо страдание, на ясното съзнание за собствена мощ, на поруганата световна съвест. Зевс, Зевс на днешна Европа, ще се сгромоляса от своя трон, за да възцари тържеството на божесъвената искра в човешката гръд.

Проф. Борис Йоцов


Предишни статии от поредицата:
Ньойската голгота
Протестът против Ньой
Договорът за мир и чуждото обществено мнение

Подобни статии

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
X