Публикуваме спомените на Борис Стоилов, който като млад войник и имал щастието да бъде обучаван под командването на кап. Димитър Списаревски. От неговият разказ се потвърждава в нашето съзнание още веднъж образа на този изключителен герой на България, който е пример за саможертва в името на Отечеството. Както Борис Стоилов го описва “изключително волеви, решителен и буен”.
На 20 декември се навършват 75 години от неговата геройска гибел в небето над София. По този случай Български Национален Съюз организира факелно шествие до лобното място на кап. Списаревски над село Долни Пасарел.
Напоследък най-сетне в някои вестници излязоха статии от различни автори за геройския подвиг на моя ротен командир поручик (посмъртно капитан) Списаревски, който на 20.12.1943 година извърши първия в историята на българската авиация таран, врязвайки се във водещата формация американска “летяща крепост”, на 7000 метра височина, над село Долни Пасарел, жертвайки съзнателно своя млад живот при отбраната на родното небе.
На 10 юли 1943 година постъпих млад войник в 6-и изтребителен полк, летище Карлово. Бях разпределен в 3-та рота с ротен командир поручик Списаревски. Първата ми лична среща с командира стана в ротната канцелария, където трябваше да му се представя като новата му свръзка. След влизането ми в стаята малко се смутих, когато застанах срещу изключително строен, красив, със строг поглед офицер.
След като рапортувах, както беше по устава, той ме изгледа и ме запита с басовия си глас: „Момче, ти от кой клуб си?” Малко бях изненадан от въпроса, но отговорих, че играя като любител баскетбол в спортния клуб “АС. 23″. Той се намръщи и отсече: „Не си за мен, момче! Аз съм от „Левски“! И все пак до края на единичното обучение останах негова свръзка.
От тази първа среща разбрах, че поручик Списаревски беше активен спортист. Впоследствие често гледахме волейболни мачове на сборни отбори, при които участваше и командирът, когато имаше свободно време след полет. Той имаше изключително висок отскок над мрежата и силен, почти неспасяем удар при забиването. Но за футбола Списаревски си беше запалянко.
По-късно при упражненията „На бой с нож” той изискваше от нас да ги изпълняваме точно и устремно. Когато не беше доволен от нашето изпълнение, командирът вземаше „манлихерата* от ръцете на някой от нас и изпълняваше упражненията със завидна точност и устрем, въпреки че юлското слънце безжалостно жареше карловското поле. При връщането на пушката той винаги правеше някоя оригинална в неговия стил забележка, като: „Какво сте се отпуснали като баби, тези пушки с ножове не са ви дадени да ръчкате кюфтета!…“
Така още в началото на нашата служба аз разбрах, че този човек е изключително волеви, решителен и буен.Той си създаде авторитет, уважение и почит сред нас, младите войници.
Колкото се отнасяше до неговите възгледа по отношение на световните събития, той ги сподели веднъж пред нас в неговия оригинален начин на изразяване: „Слушайте добре, извън казармените идеи ще посипете с един вагон нафталин, тъй като не искам в моята рота да се говори за разни Хитлер, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Мусолини и други. Вие сте преди всичко български войници и вашият единствен идеал трябва да бъде България.“
Когато Списаревски беше дежурен офицер, преди провеждането на „Вечерна проверка“, обезателно по негова заповед трябваше да изпеем на два гласа прекрасните наши бойни маршове, чийто текст на нас, младите, напомняше за геройските подвизи на нашите бащи и деди във войните за обединението на разпокъсаното ни отечество. Ще спомена преди всичко любимия му марш „Напред ура, към бойна слава!…“, „Булаирския марш“, „Ломци на Чеган“, „Един завет“ и други. По негово желание пеехме и марша „Защо сте ни дошли на гости, далечни, бледи чужденци?“ (Може би с това той показваше своето неодобрение от присъствието на немските летци на нашето летище.) Да, нашият Спайч (прякора на Списаревски) беше до мозъка на костите си само българин.
Последната ми среща с този изключителен мъж стана една вечер в Карлово, няколко седмици преди неговата гибел. Минавайки по една полутъмна улица, ненадейно чух познатия басов глас на Списаревски, който възкликна: „Я!… Това е старата ми свръзка!“ Застанах мирно, отдавайки чест. Той се спря и ме запита как върви службата ми във Въздушното техническо училище. След това се сбогува и продължи пътя си в характерната му стройна походка.
Връщайки се в спомените си назад, си задавам въпроса, колко е нелепо да се изказват разни съмнения относно начина, по който Списаревски извърши този подвиг и кому е нужно това?
Присъединявам се напълно към написаното от о. з. генерал Стоян Стоянов в книгата си „Ние бранехме тебе, София!“… Цитирам дословно:
„…Тя, крепостта, експлодирала и се е пръснала на три големи части. Тъй го искаше Списаревски!“
Така го искаше и от нас, младите войници, като казваше, че ако се наложи да браним нашето Отечество, то в боя трябва да използваме освен оръжието си, но и юмруците и зъбите си и всички възможни средства, за да победим.
Такъв беше моят ротен командир, за него нямаше случайни неща.
Вечна му памет на него и на шепата летци-герои, загинали със смъртта на храбрите при отбраната на София.
Нека младите поколения най-сетне научат за подвизите на нашите стоманени орли през Втората световна война!
