История

Ньой – 100 черни години (част 2)

В навечерието на 100-годишнината от Ньойския диктат ще ви представим серия от статии свързани с един от най-черните моменти в българската история и неговите последствия. Тези статии са взети от брошурата „Ньой – 13 черни години“, издадена през 1932 г. от Български младежки съюз „Отец Паисий“. В нея младите националисти са събрали статии, разкази и стихотворения на тема „Ньой“, написани от патриотично настроени български общественици. Макар тези материали да са публикувани преди повече от 87 години, те по нищо не са загубили от актуалността си и са интересно четиво и днес, когато българските националисти се готвят да отбележат изминаването на 100 години от това безжалостно престъпление, извършено срещу нашия народ на 27 ноември 1919 г.
Втората статия, която публикуваме, носи заглавието:

Протестът против Ньой

Тринадесетгодишнината от Ньойския договор, който с небивала в историята жестокост, наложи на българския народ една съдба, която ще остане вечно позорно петно на нейните творци, не може да не раздвижи целия народ, като му даде добър повод, обединявайки го в сплотена цялост, да изрази още веднъж своето възмущение против безчовечните наредби на тоя договор вдъхнат от най-низки чувства, каквито могат да обладаят човешката природа, и да прояви в пълно единодушие своята воля, да работи по мирен начин, за да се отменят най-сетне ония наредби на договора, които още на свое време далновидни и предвидливи умове сред победителите заклеймиха, като несъстоятелни, безчовечни и опасни за бъдещето спокойно развитие на Европа.

Творците на новия политически ред в света, при сключването на мирните договори, бяха оставили съвсем настрана ония справедливи принципи, които толкова пъти, и особено чрез устата на най-могъщия измежду тях, американския президент Уилсън, бяха прогласили като бъдещи ръководни начела, към които щяха да се придържат при уреждането на мира. Едва почувствали се победители, те забравиха всички свои дотогавашни уверения и обещания, и заслепени от чувства на злоба и мъст и водени от най-силния между тях по воля и характер, наложиха един мир, който нито внасяше успокоение, нито можеше да бъде траен.

Това прозираше вече при установяването на ония контрибуции, които с недостойно за ръководителите на човешките съдбини лицемерие, бяха прикрити под по-благовидни имена, и които се изразяваха в числа, приложими към небесните тела. Така на Германия се налагаха плащания със стотици милиарди златни марки, вън от материали и територии. А от малка сиромашка България се искаше да намери за победителите ни повече ни по-малко от два милиарда и двеста и петдесет милиона франка в злато.

В каква самозабрава и заслепение бяха изпаднали ония, що установяваха тия контрибуции, се вижда от факта, че само след няколко месеца, те трябваше в английската камара в присъствие  на самите ония, които бяха наложили нам такива чудновати плащания, да чуят от устата на един от видните представители на либералната партия – полковник Wedgawood, че е безумие да се налагат такива чудовищни тегоби на една България (Ораторът се чуди дали някой е толкова безумен [mad] да мисли, че България, страна само със селско население, без всякаква индустрия, ще може някога да плати 90 милиона лири). И вече след само три-четири години блесна това безумие, та плащанията на Германия се намалиха на една шеста, а ония на България ни по-малко от четвърт. А днес виждаме как и тия намаления се оказват не според действителността и по начин на самите победители се отива пак към тяхната ревизия.

Така ще върви и ще трябва да върви и с други съществени точки в договора.

Колкото победителите и особено някои между тях да надават шумно вик, колчем сред победените се издигне само платонически глас за ревизия на договорите, че окончателно били установили политически ред в Европа и че не бива да се бутат, то няма да се спре ходът на събитията към тая ревизия. Защото светът върви не толкова по писмени наредби, които са само слаби човешки творения, а по свой вървеж, който досега винаги е изкарвал нестабилността и нетрайността на реда установен по договори, особено, когато те са продукт не на естествен развой, а са брутално наложени след война от чувства на мъст и злоба и от тясно егоистични сметки, които нехаят за действителността.

И днес, след тринадесет години, това което бе установено в Ньой, показа своята слаба постройка, защото бе поставено върху чудовищна основа. “Когато след няколко века – казва Леон Ламуш, известният отличен познавач на балканските работи, за тия договори – историците ще изучават договорите, които завършиха великата война, те ще бъдат изумени да видят, как в една епоха, която имаше някакво право да се смята за твърде напреднала от гледище на политическия и социален морал, е било възможно да се извършат актове, които не само не отбелязват никакъв напредък спрямо миналото, ами съставляват в много отношения истински назадък. Тясното учудване ще се усили още, ако прочетат речите, изявленията, писанията през периода, който непосредствено предхождаше, когато констатират ужасно противоречие между тия декларации и действителността.”

И наистина победителите през време на войната бяха проглушили света с уверения, че мирът ще бъде базиран върху пълна и безпристрастна справедливост, която еднакво ще се приложи към приятели и неприятели, както се бе изразил президентът Уилсън в своето послание към конгреса на 4 декември 1917 г. „Всяка нова териториална уредба, която ще последва тая война, ще стане в интерес и в полза на засегнатото население, а не като резултат от спогодба между държави съперници“, казваше пак президентът Уилсън в друго послание на 11 февруари 1918 г.

Ала, щом се свърши войната, те забравиха мигновенно всички тия хубави подмамки за врагове и обществено мнение и наложиха на победените едни договори, които ще останат чудовищни за всички времена.

Но те сами съзнаваха слабостта на своята творба, та предвидиха и един отдушник, когато се напластят условията така, че ще трябва да се изменят някои опасни договорни наредби. С тая цел се постави оня чл. 19 от пакта за Обществото на народите, според който последното ще може от време на време да направи преглед на договори, които са се оказали неприложими и да обсъди ония международни условия, чието продължение може да застраши световния мир.

И ние виждаме как все повече се засилва сред световното обществено мнение убеждението, че известни договори трябва да претърпят ревизия. Това съзнават вече и видни лица измежду ония, които инак бяха съучастници в тяхното прокарване. Така отдавна са се изказали не веднъж в тая посока и Лойд Джордж и Нити и други. Та колкото и да се бунтуват против това заинтересованите среди, ние смело можем да кажем: la revision es ten marchel.

Това вече стана с репарационните плащания, то ще бъде и с други задължения. Наш дълг е да посочваме настойчиво, както отдавна правят особено маджарите – как много от договорните наредби показват своята несъстоятелност, и да искаме тяхното преглеждане и изменение по начина, посочен в самия пакт за Обществото на народите.

Туй е и смисълът на всенародния протест против Ньойския договор, който ще изкажем и тая година по цялата ширина на нашето Царство.

Тоя протест има днес вече пълното свое оправдание. Защото тринадесетгодишният опит показа как в много точки тоя договор не само не създаде на Балканския полуостров условия за мир и спокойствие, ами поради злата воля на ония държави, от които зависи изпълнението на много наредби, които засягат интересите на България и българският народ, то не се туря в действие. Заради това, не остава друго, освен да се настоява пред Обществото на народите да приложи към тия наредби предписанието на чл. 19 от пакта и да пристъпи към тяхната ревизия.

Така, в отстъпените западни покрайнини не само не се изпълняват поетите от Югославия по договора от 5 декември 1919 г. задължения спрямо българското население, ами то по един най-жесток начин се изтезава и изтребва, като се прибягва до безогледни и безчовечни способи за избиване на по-събудените жители. Същото се върши и спрямо македонското българско население, което се обвинява във високо предателство и жестоко се наказва, ако само се назове българско, ако би посмяло да запази своите български имена или ако би се уловило да чете и най-невинна българска книга, па макар и една библия.

В Гърция българското население пред очите на културния свят биде по един най-брутален начин в голямата част изгонено от родните си огнища, а за останалите още там българи през 1925 г. Гърция пое особени задължения пред съвета на Обществото на народите, който изрично си запази правото, да се намеси пак по въпроса, ако гръцкото правителство не изпълни безусловно поетите задължения.
От друга страна Гърция и досега не пожела да изпълни предписанието на договора, според който срещу отстъпването на западна Тракия трябваше да даде на България излаз на Бяло море, който по духа на наредбата може да бъде само териториален.

Румъния наистина донякъде малко по-инак третира българското население, ала все пак и там не се прилагат наредбите относно малцинствата, па и българите често са изложени на жестоко гонение отстрана на пришълци куцовласи, пред които властите очевидно не проявяват нужната енергия, за да спрат тия издевателства.

Всички тия факти са явно доказателство, че договорите, по които нашите балкански съседи се обвързваха с особени задължения спрямо България и спрямо българското население в отстъпените там земи, са в тия точки неприложени и създават едно състояние на постоянно безпокойство и размирие, което застрашава мира, та според чл. 19 от пакта за Обществото на народите подлежат на ревизия.

И в тая посока именно трябва да насочим всички свои усилия. Стъпка към това е и всенародния протест на 27 ноември.

Проф. д-р Иван Георгиев


Първата статия от поредицата може да намерите ТУК.

Подобни статии

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
X