“И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син.” – Стилиян Чилингиров
Така описват Ньойския погром преките свидетели на тази катастрофа. Този диктат на Великите сили остави под чужда власт близо 2 милиона наши братя и сестри. Скоро след това, върху попадналите под ново иго се стоварват тежки репресии. За съжаление и до днес, под безучастния поглед на държавата ни, тормозът над българите в тези земи продължава.
Но през последните години, новото поколение националисити възроди една традиция на предците ни, която дава нова надежда – протестите срещу Ньойския диктат. И в това отношение, пловдивчани се отличават с най-голямо постоянство – там събитието ще се проведе 11-та поредна година. Но подобни шествия вече има и в други градове, освен в София и Пловдив.
Традицията води началото си още от времето, когато България е била притискана да подпише диктата. На 30 септември 1919 година от прозореца на кабинета си, великият Иван Вазов наблюдава шествието против подписването на Ньойския договор, минаващо по улица “Раковски”. Дълбоко развълнуван, той споделя с приятеля си проф. Шишманов: “Знаеш ли, Шишманов, вчера, като гледах импозантното шествие, аз плаках с глас, както може би никога не съм плакал.” Диктатът все пак е натрапен на България.
Така се стига и до първото, възникнало спонтанно, шествие срещу Ньойския договор. На 27 ноември 1919 година в църквата “Света Неделя” е отслужена панихида за загиналите по бойните полета през 1818 г. Участниците в нея решават, че трябва да се направят и шествие из града. Но на къде да се отправят? Някой сред събралите се се провиква “При народния поет, при Иван Вазов!” Идеята е радушно приета и хилядното множество се отправя към дома на Вазов, за да потърси у него отговор и утеха. Докато хората шестват, военната музика свирела марша “Съюзници-разбойници”. Докато множеството очаквало появата на Вазов, от съседната сграда на Министерския съвет излизат министрите и застават на балкона, смятайки, че демонстрантите търсят тях. Райко Даскалов дори се опитва да държи реч, но тогава Лука Малеев се провикнал: “Имате грешка, господин министре. Дойдохме не при вас. Събрахме се да акламираме народния поет, да му засвидетелстваме нашата привързаност и благодарност!” Сконфузените политици бързо се оттеглили. По това време Вазов не бил у дома си, а заедно с приятеля си проф. Шишманов седял в отсрещния “Юнион клуб”. Виждайки случващото се, Вазов излязал на ъгловия прозорец на клуба и се обърнал към очакващия народ с думите:
“Благодаря ви, добри българи, за овацията, която ми правите… С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние… Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България!
Не се отчайвайте!… Жив е българският Бог!”
Нека и днес ясно да помним този завет на великия Вазов, защото борбата ни като националисти няма да приключи, докато справедливостта не бъде възстановена. Нека да си припомним и едни други думи, които са казвали бъдещите български офицери във Военното училище, накрая на всяка вечерна проверка от 1919 и 1942 година. Докато трикольорът бавно се спускал по пилона, юнкер от старшия клас извиква високо:
“– Помнете Ньой!
Блоковете бъдещи офицери отговарят хорово:
– Помним Ньой! Готови сме да мрем за България!”
Така че, не се отчайвайте, помнете и бъдете готови! Жив е българският Бог!
