Връх Каймакчалан помни едни от най-тежките и кръвопролитни битки на българската армия по време на Първата световна война. От 12 до 30 септември 1916 година там се водят тежки сражения с настъпващата от гръцка страна, многократно по-голяма сръбска войска. Като знак на почит към героизма на нашите предци, тази година решихме да посетим това паметно за нашата история място. Избрахме да го направим в дните когато са се водили кръвопролитните битки за отбраната му. Самото изкачване на върха предприехме на знаковата дата 22 септември – Денят на независимостта на България, защото именно тази самоотвержена жертвоготовност на нашите предци е извоювала нашата свобода и независимост.
Пътуването ни започна още в събота, когато групата ни от членове и симпатизанти на БНС потегли от София към малкото село Пожарско, останало в пределите на днешна Гърция. Това малко село обаче е дало близо двадесет пламенни дейци на ВМОРО по време на националните ни борби. Дори днес някои от местните хора там те заговорят на български, а самото село е курортна зона и е често посещавано от организирани групи туристи от цяла България. Вечер в заведенията може да чуеш и силна българска народна музика. Пожарско бе първата спирка в нашето пътуване и там останахме за да пренощуваме.
На следващият ден, рано сутринта, се отправихме към нашата основна цел – връх Каймакчалан, който е на днешната граница между Гърция и република Северна Македония. От Пожарско до началната точка на изкачването ни имаше около час път с кола. Щом паркирахме край затворения ски курорт в подножието на върха, започна и същинския преход. За разлика от терена от към македонската страна на границата, който е изключително труден и стръмен, пътят пред нас бе значително по-лек и плавен като изкачване. За наш късмет времето бе много хубаво и ясно, което ни откри изключително красиви гледки. По пътя на много места личаха окопите и укритията копани от нашите войници в твърдата, камениста почва на това сурово място. Виждаха се и огромни кратери от жестокия артилерийски обстрел, намалил височината на върха с над десет метра.
На самия връх днес се извисява параклис, изграден от сърбите. Малко под него е и костницата, събрала останките на загиналите. Значителна част от тези останки са именно на българските войни, а не на загиналите сърби, макар сърбите да споменават само своите. Изключително тъжно е обаче, че на мястото няма нищо изградено от българската държава, което да напомня за храбростта и героизма на нашите предци. Място и до ден днешен е осеяно с хиляди гилзи, куршуми и осколки от снаряди, които лесно се откриват, ако човек внимава. Там, сред дивата красота на това бойно поле, групата ни се събра, а водача на БНС Звездомир Андронов разказа на присъстващите повече за събитията от онези тежки дни на героизъм и саможертва.
Но пътуването ни не завърши там. След този разказ се отправихме към съседния връх – Малък Каймакчалан (Кота 2368), където българските части се изтеглят след боевете. По пътя имаше още повече гилзи и артефакти, останали от битките водени преди 108 години. Укрепленията, картечните гнезда и защитните градежи личаха много по-добре и бяха значително по-запазени. Дори бодливата тел стоеше на места. На този връх е и единственият български паметник, поставен от доброволци преди няколко години – скромен дървен кръст на една скала. Там се събрахме и на възпоменателна церемония. Тя бе открита от Звездомир Андронов, който прочете речта, произнесена от полковник Никола Христов, командир на 11-ти пехотен сливенски полк, при оттеглянето на последните български войници и офицери от позициите при Каймакчалан. След нея запазихме минута мълчание за загиналите герои, запалихме свещи в тяхна памет и поставихме цветя на паметника.
Когато кратката почивка приключи се отправихме надолу покрай браздите на окопите и отбранителните линии, които природата все още не е успяла да заличи. Когато човек се разхожда сред красотата на това сурово място, няма как да не се възхити на мъжеството на нашите предци и да не се удиви от силата им да превърнат този каменист връх в укрепление.
Вечерта прекарахме отново в Пожарско, а на следващия ден, преди да се приберем в пределите на днешна България, посетихме друго важно място, свързано с нашата история и националните ни борби – град Воден. Градът за известно време след 976 година дори е средище на българската държава – резиденция на цар Роман и патриарх Герман. Векове наред той е с изцяло български характер. Историята му е тясно свързана и с възраждането ни и с борбите ни за църковна независимост. И въпреки всички събития след Балканските войни насам, все още личи следата оставена от нашите предци.
Посетихме старата част на града и бившата българска църква „Успение на Пресвета Богородица“ днес известна като Старата митрополия. Отново останахме приятно изненадани, когато в местно заведение също ни заговориха на български. И тук сред туристите, най-многобройни бяха българските групи. На тръгване от Воден някак естествено изниква в съзнанието онази стара българска поговорка, че където е текло, там пак ще тече.
С тази мисъл и със споменът за героичните подвизи на нашите предци отстоявали Каймакчалан се отправихме обратно към София.
За всеки, който иска да научи повече за славната история на тази битка, бихме препоръчали това чудесно видео на “Българска история” – тук!
