История

Георги Пеячевич – един недооценен национален герой

Автор: Пламен Павлов

Банатският български историк Яку Ронков (1938 г.) изтъква: “Около 1678 г. на един празник се извършвало обикаляне, на което с байраци и друга осветена църковна утвар извадили от Чипровския манастир и иконата на Света Богородица. При обикалянето забелязали, че иконата проплакала. По лицето и текли сълзи. Мнозинството с очите си могло да види това чудо. Старите смятали чудото за лошо знамение, но по-младите казвали, че Майка Божия плаче, защото е под турско робство…. Когато австрийската войска превзела Виена и започнала да напредва, чипровчани решили, че това е часът да се отърват от мъките. В това въстание, без разлика на вярата, взели участие католиците, както и българи от старата [православната] вяра, които можели да носят оръжие. Гюка (Георги) Пеячевич с български момци завзел от турците Оршова. Това накарало цар [император] Леополд да даде помощ на българите. Когато австрийската войска се приближила, цяла Западна България се вдигнала…“

 ГЕОРГИ ПЕЯЧЕВИЧ И НЕГОВИЯТ РОД

Най-известният водач на Чипровското въстание (1688  г.) безспорно е Георги Пеячевич, роден в Чипровци през 1655 г.  За жалост, за ранните му години не се знае нищо. И все пак, Пеячевич принадлежи към елита не само на Чипровци, но и на българската католическа общност като цяло. Той е братовчед на софийския католически архиепископ Стефан Кнежевич (1623/1625 – 1691), най-близкият помощник на Петър Богдан. Пеячевичи са в близкородствени връзки не само с Кнежевичи, но и с Парчевичи  (вж. статиите за Петър Богдан и Петър Парчевич в настоящия том на “Бележити българи”).
Семейното предание свързва трите видни чипровски фамилии със средновековната аристокрация, по-конкретно с видни боляри от днешния гр. Кнежа (Плевенска обл.), сочен като “техен замък”. Общ прародител бил загадъчният Парчия, син на босненския властел Стефан Добиаш-Кнежевич, озовал с във Видинското царство в през 60-те години на ХІV в. По-късно неговият син Никола се преселил в Чипровци. Така или иначе, Георги Пеячевич, наред с несъмнените си лични качества, се е ползвал и със завидния престиж на своя род. Впрочем, по време на Чипровското въстание Стефан Кнежевич е в тесни контакти с Пеячевич. След разгрома на въстанието архиепископът поема пътя на изгнанието заедно със своите пасоми, разчитайки на закрилата на бойците на Георги Пеячевич. Духовният водач на българите католици умира през лятото на 1691 г. в Сибиу.
Ако се върнем към австро-турската война, именно тогава “изгрява звездата” на Георги Пеячевич като командир на български конен отряд от доброволци. Заедно с въстаналите сърби, влашки и други отряди българският войвода и неговите бойци превземат силната крепост Оршова. Австрийското командване оценява това и включва четата на смелия българин към корпуса на генерал Ветерани. Редно е да се запитаме дали доверието на австрийците към Георги Пеячевич е случайно? При липсата на конкретни сведения, естествено, остава единствено пътя на логиката. Високото доверие може да се дължи не само на родството на Пеячевич с духовни водачи от ранга на Стефан Кнежевич и Петър Парчевич, но и на по-ранни негови прояви, за които обаче можем само да гадаем…
Скоро към австрийците се присъединява и друг български предводител – Богдан Маринов, може би родственик на някогашния софийски католически епископ Илия Маринов (1577/1588 – 1641), който също организира военен отряд. Вестите за случващото се в непосредствена близост до българските предели отеква силно в Чипровци и северозападните земи. Надеждата, че бленуваната свобода наближава възпламенява духовете до краен предел.

 БУНТОВНИЯТ ДУХ НА ЧИПРОВЕЦ

С процъфтяването на рударството през ХVІІ в. Чипровец се разраства и укрепва стопански. Развиват се свързаните с металообработването занаяти, като особено прочути са чипровските златари. Градът си спечелва славата на „цветето на България” –  имал богата чаршия, пълна с дюкяните на местните занаятчии. Чипровските търговци обикалят имперските пазари, като получават и специални привилегии от влашките князе. С течение на времето рудодобивът постепенно запада. Това тласка допълнително жителите към занаятите и и търговията. Името на града е неразривно свързано с католицизма, донесен тук още през ХІV в. от саксонските рудари. В началото на ХVІІ в. са изградени францискански манастир, черкви, две училища. В началното се изучавали четмо, латински език и смятане, а в по-висшето, наречено „семинариум”, и философия, логика и теология. Католическата църква изпраща по-будните деца да продължат образованието си в Италия, а те после се завръщат като висши духовници.
Десетилетия наред католишките дейци Петър Богдан, Франческо Соимирович, Филип Станиславов и особено Петър Парчевич утвърждават вярата на българите от този край, че могат да се освободят с помощта на европейските държави. Австрийските победи дават нови надежди и на православни, и на католици, които, обединени от общата цел, загърбват всичките си различия. Още от началото на 1688 г., жителите на Чипровец, Копиловци, Клисура и Железна се заемат с подготовката на въоръжено въстание.

  ВЪСТАНИЕТО

Искрата, която пали пожара на въстанието, е падането на Белград в ръцете на австрийците на 6 септември с.г. Четите на Георги Пеячевич и на Богдан Маринов заедно с една унгарска кавалерийска част са под общото командване на Владислав Чаки. С навлизането на отряда в българските земи пламва въстание в Чипровец, Копиловци, Железна, Клисура и др., като се разпростира до Видин. От Чипровец и Копиловци излизат по четири чети, водени от братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин, които се присъединяват към силите на Чаки, Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Както пише един хронист, „… цяла България се вдигнала на оръжие да извоюва свободата си…“
Въстаниците създават укрепен лагер в местноста Жеравица и подготвят  Чипровец за обсада. Те нанасят поражение на турско-унгарските сили, водени от турския съюзник и водач на унгарските протестанти граф Имре Тьокьоли. Нещо повече, българските бойци преминават в решително настъпление и превземат Кутловица /дн. Монтана/. Тьокьоли започва набези, но в повечето случаи без успех. Сега въстаниците са значително по-добре организирани от отрядите през предишните въстания. За съжаление, информацията за организацията на въстанието е крайно оскъдна, особено що се отнася до тяхното командване. Няма съмнение обаче, че с най-голям военен опит е бил именно Георги Пеячевич. Затова не е чудно, че в неговата чета, както и в онези на другите ръководители на бунта, е възприет част от реда в австрийската войска. Бойците се обучават в стрелба, в бой с хладно оръжие, и т.н. Основните им единици са четите, съставени от доброволци, около които се групират останалите въстаници. И все пак, колкото и да се стараят, командирите не могат да поддържат необходимата дисциплина в бойния лагер. Опиянени от успехите, въстаниците се впускат в рисковани нападения и преследвания, безредно излизат да търсят продоволствие.
Следва да се запитаме защо въстаниците не излъчват свой общ военен предводител? Така или иначе, в изворите никъде не става дума за такъв, при все че Георги Пеячевич се откроява решително над останалите водачи. Очевидно политическата незрелост на поробените българи дори и в буден град като Чипровци си казва думата… Своята “заслуга” за това има и австрийската страна, която избягва по-категорични ангажименти към българите и в чиито планове не влиза възобновяването на българската държавност. Показва го самият ход на събитията – през есента австрийската армия спира настъплението си и оставя българите на собствените им сили – така, както се случва и година по-късно с Карпош и Страхил.
Промяната в австрийските планове и действия дава възможност на турците да се съвземат и да съберат силите си за потушаване на въстанието. Докато въстаническата войска, без да спазва необходимия ред, се връща натоварена с провизии от Лом, граф Тьокьоли я напада изненадващо и й нанася тежко поражение. След това превзема бойния й лагер при Жеравица. Въпреки храбростта на въстаниците, липсата на военна дисциплина се оказва решаваща за изхода на сраженията, в които загиват  няколко хиляди българи. Оцелелите от клането се укрепват в Чипровец.
Имре Тьокьоли получава нови подкрепления и атакува града. Въстаниците се бранят самоотвержено и отблъсват пристъпите. Тогава той предлага на първенците почести и богатства в Трансилвания, но те не се подават на изкушенията. Близо месец българите защитават отчаяно превърнатия в крепост Чипровец. В лагера на Тьокьоли пристигат нови войски и накрая яростната съпротива е сломена… Малцина от защитниците успяват да се спасят с бягство в Балкана, а оттам – във Влашко, а хиляди българи са избити или отведени в робство. Цветущият някога град е превърнат в пепелище, а турците си тръгват натоварени с повече от 100 коли плячка. Останалите въстанали селища също са опустошени, а жителите им – изклани. Единадесет години след събитията в тях няма „нито един човек”. Така поробителите удавят в кръв и този опит на българите да извоюват свободата си, но подвигът на чипровци остава завинаги в народната памет.
Самият Георги Пеячевич много години по-късно (1725 г.) заявява в едно писмо: „И тъй българският народ, като се надигна от четирите споменати града Чипровец, Копиловец, Желязна и Клисура, нападна града Кутловица /дн. Монтана/, отгдето прогони неприятелите, след като изби мнозина от тях… Те /въстаниците/ завързаха ожесточено сражение, без да имат подкрепа отникъде. Няколкото хиляди не можаха да издържат напора на неприятелите. Поради това бяха избити заедно със своите семейства, а други бяха отведени в робство.” За съжаление обаче, той от скромност премълчава своята възлова роля в тези паметни събития. 

 СЛЕД ВЪСТАНИЕТО

След погрома на въстанието с отряд от 600 души Георги Пеячевич охранява бежанците от Чипровци и околните селища при преселването им във Влашко. Смелият българин продължава участието си във войната с Османската империя, като с хората си подкрепя австрийското настъпление към Ниш, Пирот и Драгоман, достигайки почти до София, а за кратко и отново Чипровци. Повече от възможно е, когато е бил в Ниш, той да е имал контакти с войводата Страхил, но за съжаление отсъстват данни в тази посока.
И през следващите години Придворният военен съвет на Хабсбургската империя възлага на смелия българин важни задачи, в които вземат участие и неговите братя Никола, Иван и Марко. Пеячевич служи в градовете Бая, Чаталя и Егреш, като изпълнява отговорни куриерски задачи. През 1708 г. той пътува тайно до Цариград като императорски пратеник, по-скоро разузнавач, което предвид неговите качества и познания е напълно естествено.
Заради своите заслугите Пеячевич и братята му са удостоени с баронски титли от император Карл VI през 1712 г. Както стана дума, Пеячевичи са имали доказателства, че родът им има благородно потекло още от времето на средновековната българска държава, което в случая получава легитимност от страна на Хабсбургската империя. Георги Пеячевич години наред е заместник-губернатор на Бачкия комитат в Унгария и несъмнено е един от най-видните българи на своето време. Умира на 18 март 1725 г. в Бач, Унгария.

––––––––––––

Източник: Литературен свят


Подобни статии

Един коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
X