БНС-Пазарджик – екскурзия до крепостта Цепина

Цепина е една от най-величествените и легендарни крепости в цяла България и археологически паметник на културата от национално значение, което в комбинация със сравнително близкото й разположение до Пазарджик беше една от основните причини да я изберем като дестинация за екскурзията ни през горещите почивни дни в средата на юли.  Самата крепост се намира на 6 км. от село Дорково, в североизточния край на Чепинската котловина. Построена е на висок и скалист връх на надморска височина 1136 м. и заема площ от около 10 дка.  Мястото е обитавано още от каменно-медната епоха.

Крепостната стена е дебела до 210 см, а във вътрешната част на крепостта са останали отлично запазени водохранилища от ХІІ – ХІV век и най-голямото е с дълбочина до 10 м. Също така са разкрити основите на няколко църкви от ХІІ – ХІІІ век, както и една ранно християнска от V – VІ век. В центъра на Цепина се намира замъкът и жилищните сгради построени върху древно тракийско селище. В укрепената територия са проучени три църкви. От една от тях произхождат двата мраморни олтарни релефа на апостолите Петър и Павел, изложени в Ермитажа в Санкт Петербург. През средновековието Цепина е една от най – известните родопски крепости. Влиза в пределите на българската държава в средата на IX век.

През XI век е завладяна от Византия, но по време на управлението на цар Калоян (197-1207) Цепина отново е върната в пределите на Българската държава. Когато Калоян назначава племенника си Алексий Слав за управител в Родопите, Цепина става седалище на владенията на деспота. След убийството на царя през 1207 г., деспот Алексий Слав се обявява за независим, а Цепина за столица на областта Ахрида. В периода 1246 – 1254 г. Цепина е владение на никейския император Йоан Дука Ватаций, но Михаил II Асен успява да си я възвърне. През 1373 г. крепостта е завладяна от османските нашественици след 9 месечна обсада, като за превземането й се носят най-различни легенди. В подножението на крепостта е разположена удобна туристическа хижа с отзивчиви съдържатели.

След като разгледахме самата крепост и се снимахме за спомен, посетихме и интересната музейна сбирка при хижата, в която са поместени находки, открити при направените на крепостта разкопки. След това решихме да обядваме на масите край хижата преди да поемем по пътя си към следващата ни спирка – село Дорково, където искахме да поговорим с местните хора. Голяма част от жителите на селото са помаци и за нас беше интересно да проведем разговори с тях, чрез които да разберем какво е тяхното отношение към България, възприемат ли се за Българи и каква е тяхната представа за Българския национализъм и отношението на представителите му към тях самите. На централния площад в селото срещнахме няколко негови жители, с които се заговорихме и от чутото затвърдихме мнението си, че отношението на Българите мюсюлмани към произхода им в голяма степен зависи от това как се отнасят към тях Българите християни. Биват ли поощрявани те с охота ще преоткрият Българския си корен и съответно биват ли хулени и отчуждавани ще бъдат лесна плячка за емисарите на ДПС. Макар и изповядващи друга религия, тези отрудени хора далеч не са изгубили Българското си самосъзнание и като цяло възприемат себе си като част от Българската нация, която обаче вече столетия наред е принудена да върви по един трънлив път на себедоказване, в който най-често единствения спътник е изолацията на околните. Запитани какво смятат за Българския национализъм хората в селото отговориха, че са ужасени и уплашени от изказванията на самопровъзгласилите се за патриоти личности като Волен Сидеров, които с постоянните си призиви за религиозно разделение само наливат вода в мелницата на ДПС. В прав текст ни беше казано, че докато макар и привидно лице на Българския национализъм е Волен Сидеров – хората в селото ще възприемат като естествена защитна реакция това да гласуват за ДПС и да се обвързват с такива формации, които по техни думи, щели да ги предпазят от действията на лъжепатриоти като Сидеров. Наистина класически пример как може да се експлоатира страха на хората и как ДПС и АТАКА действително са два скачени съда, които си играят в комбина с чувствата на нормалните хора и в полза само на собствените си икономически интереси, като в крайна сметка страдащо винаги е Българското население – без значение от кое вероизповедание. След като запознахме хората с идеите и вижданията на нашата организация относно България и по-конкретно относно политиката ни спрямо Българските мюсюлмани, те останаха видимо приятно изненадани и изразиха съжаление, че не са знаели за Българския Национален Съюз по-рано. Това още веднъж ни показва колко важна е работата с хората по места и директния контакт там, където като цяло населението е най-подвластно на заблуди или дезинформации. След като представихме на жителите на Дорково младото и автентично лице на Българския национализъм, ние се сбогувахме с обещанието, че отново ще ги посетим, а след това потеглихме за близкия Велинград, където искахме да посетим паметната плоча и родното място на патрона на пазарджишката организация на БНС – Владо Черноземски. След като лесно се ориентирахме в китното планинско градче, което тази година празнува 60 годишнината от създаването си, което става в следствие на обединението на трите села Каменица, Чепино и Лъджене през 1948-ма година, ние стигнахме до паметната плоча поставена от благодарни Българи от Македония в чест на героя, който е жертвал живота си за свободата на съотечествениците си.

За жалост в близост до същата тази плоча се намира и голям паметник на една друга жителка на Велинград, която обаче няма как да буди симпатии в нас поради антибългарския характер на дейността си. Става въпрос за партизанката със съмнителна слава Вела Пеева, но за нея повече друг път. От мястото, където е разположена плочата ние поехме по ул. „Владо Черноземски“ нагоре с цел да посетим мястото край реката, където се е намирала родната къща на героя. Там за жалост установихме, че в момента има поляна, която се използва от жителите на околните къщи и блокове, за да изхвърлят там непотребните им битови отпадъци. Наистина цинично и немарливо отношение и то точно на това място, но явно липсата на историческа култура и родова памет сред Българите взимат все по-застрашителни размери, което пък от своя страна ни показва отново колко жизненоважна е нашата родолюбива дейност. Следващата спирка в програмата ни беше красивото езеро Клептуза, което в горещото време беше истински оазис, където хората търсеха прохлада и спокойствие. Там не пропуснахме възможността да се повозим на водните колелета, както и да си импровизираме няколко водни битки, които за жалост не се понравиха на съдържателя на водните колелета, който се отличаваше с изключително невъзпитаното си държание. Уморени, но и доволни от приятния ден поехме пътя към родния Пазарджик, където пристигнахме надвечер с мисълта скоро отново да си направим подобна екскурзия.