«

»

Ное. 27

93 години от Ньойския диктат

Днес, когато се навършват 93 години от подписването на пагубният за България Ньойския диктат, решихме да не публикуваме статия свързана с историята на тази голяма несправедливост спрямо нашия народ. Нито пък нещо свързано с последиците от този така наречен договор. Сигурни сме, че болшинството от вас знаят  много добре в какво се изразява подписаният, в парижкото предградие Ньой, документ, кои са виновниците това да се случи и най-вече какво означава той за нашите братя и сестри, които според наложения ни диктат, остават извън пределите на Родината и до ден днешен търпят безчинствата на чужди господари. Всяка година около годишната на тази черна дата може да прочете на много места всички тези подробности. Ето защо днес публикуваме една статия, която въобще не е в унисон с настроението, в което изпадаме след четенето на обичайните материали по тези тема. Публикуваме малка част от речта на проф. Г. Генов, произнесена на 9 май 1941 г. на тържествено събрание на Българско-германския академичен клуб, състояло се в Военния клуб в София. Произнесена малко след като България си връща почти всички територии, олицетворяващи националния идеал, включително и загубените по силата на ньойския диктат, от нея блика ентусиазъм, който не може да не трогне всеки достоен българин. Макар и само за 3 години да се запазва това положение, тя трябва да ни покаже, че невъзможни неща няма и нищо не е безвъзвратно и завинаги в човешката история. Тя трябва да зареди с вяра и воля за борба всеки български националист, който е принуден да чува непрекъснато подмятанията на апатичните ни сънародници, че това са отдавна отминали времена и днес нищо не може да се направи вече. Мнение, което е насаждано от десетилетия от продажните ни управници. Но ето, че примерът е пред очите ни и той трябва да ни дава сили, да не се предаваме, докато в България не се произнасят отново такива речи!   

Българки и българи!

Позволете в тази вечер, в един тържествен час за българския народ, в един велик ден, който не често се повтаря в историята на народите, да се обърна с това обръщение към вас, вместо с обичайното: Уважаемо събрание или Уважаеми господа и госпожи. Обръщам се с този апел към вас, защото наистина българският народ, който три пъти бе разпъван на Голгота, най-после получи своето заслужено и дългоочаквано възкресение.

Един път българският народ бе разпнат в Берлин през 1878 г., втори път в Букурещ – в 1913 г. и трети път, най-страшното и най-мъчително разпятие – в 1919 г. на Ньойската Голгота, когато нашите противници смятаха, че за вечни времена народът ни е убит и погребан и за него няма да има възкресение. Възкресението, обаче дойде. То дойде много по-скоро, отколкото всички чакаха, и нека признаем, всички чакахме. Само 22 години се изминаха от подписването на Версайските договори (част от които е ньойския договор), и днес от тях не остана абсолютно нищо. Всички договори до един са погребани, всички до един са унищожени, за да не възкръснат никога, защото бяха позор за цялото човечество. Двадесет и две години непосилни напрежения да се тури край на това безправно и жестоко положение, което вършителите на съдбините в Европа и в света създадоха в Париж за победените народи, и ги заведоха на Голгота. Двадесет и две години борба, увенчаха днес едно велико епохално дело, което ще остане за вечни времена като най-велик паметник в историята на победените през 1919 г. народи и в частност в историята на българския народ.

Статията е взета от книгата „Ньойският погром и терорът над българите“ на издателство „Анико“, която може да закупите от тук.