«

»

май 10

Турция, Сирия, Израел и енергийната война в Големия Близък Изток

oilАвтор: Фредерик Уйлям Енгдал*

През октомври 2012, в отговор на предполагемия обстрел от страна на сирийската армия на едно турско гранично село, при което загинаха неколцина местни жители, турските военни де факто създадоха неутрална „буферна зона“ с ширина десет километра на територията на Сирия. Междувременно, в редица медии се появиха твърдения, че една от сирийските мини, причинили смъртта на петима турски граждани, вероятно е била изстреляна от подкрепяните от Анкара опозиционни сили, целящи по този начин да и дадат подходящ повод за началото на военни действия срещу режима на Асад, което на жаргона на военното разузнаване се нарича „операция под чужд флаг“ (1).

Както е известно, турският външен министър – приятелски настроеният към „Мюсюлманските братя“ и външно непроницаем Ахмет Давутоглу, е главният архитект на катастрофалната стратегия на Анкара за свалянето на бившия и съюзник Башар ал-Асад в Сирия (2). По някои данни, Турция, която вече десет години се управлява от ислямисткото правителство на премиера Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), от 2006 насам се е превърнала в новия център на глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя“. Добре осведомен източник от Истанбул твърди, че преди последните избори в Турция партията на Ердоган е получила като „подарък“ 10 млрд. долара от Саудитската монархия, т.е. от центъра на световния джихадистки салафизъм, прикрит от строгия фундаменталистки уахабизъм (4). В тази връзка ще напомня, че още през 50-те години на миналия век, когато с помощта на ЦРУ голям брой от емигриралите от Египет водещи активисти на „Мюсюлманските братя” бяха настанени в Саудитска Арабия, бе осъществена интеграцията на саудитскията версия на уахабизма и агресивният джихадистки фундаментализъм на „братята“ (5).

Несъразмерната турска реакция на единствения сирийски снаряд, попаднал на нейна територия, което бе последвано от официалното извинение на Дамаск, за малко не доведе до пълномащабна война между двете страни, които до 2011 бяха стратегически съюзници в исторически, културен, икономически и дори в религиозен план. Днес опасността от подобна война е дори още по-сериозна. Турция е пълноправен член на НАТО, в чиито устав ясно се посочва, че нападението срещу която и да било държава от пакта е, атака срещу всички. В същото време, фактът, че разполагащите с ядрени арсенали Русия и Китай превърнаха защитата на Башар ал-Асад в свой стратегически приоритет, прави заплахата от световна война по-реална, отколкото изглежда за мнозинството от нас.

Преди повече от година, в една своя статия от декември 2011, посветена на конкуренцията между различните сили в региона, бившият анализатор на ЦРУ Филип Джиралди, прави следното прозорливо наблюдение: „НАТО вече тихомълком е ангажирана в сирийския конфликт, в който лидерските позиции се държат от Турция, в качеството и на довереник на САЩ. Турският външен министър Ахмет Давутоглу открито признава, че страната му е готова да предприеме въоръжено нападение, веднага след като по този въпрос бъде постигнат консенсус между западните и съюзници. При това интервенцията ще се основава на хуманитарните принципи, за да бъде защитено гражданското население в съответствие с прословутата доктрина за „Отговорността за защита“ (“Responsibility to Protect” – R2P), използвана за оправдание на операцията в Либия. Редица турски източници намекват, че подобна интервенция би започнала със създаването на буферна зона по протежение на турско-сирийската граница и след това ще се разшири, като основна мишена на „освободителните сили“ ще бъде Алепо – най-големият и космополитен град в Сирия. Самолетите на НАТО без отличителни знаци доставят в турските военни бази край Искендерун, на сирийската граница, оръжие от арсеналите на покойния Муамар Кадафи, както и моджехидини от либийския Национален преходен съвет, имащи богат опит в използването на местни доброволци в борбата срещу добре обучена редовна армия. В Искендерун е и командването на Сирийската свободна армия, въоръженото крило на Сирийския национален съвет. Там има и достатъчно френски и британски инструктори, които обучават бунтовниците, докато ЦРУ и американските специални части осигуряват необходимите комуникационни средства и разузнавателни данни, подпомагайки действията на бунтовниците и давайки им възможност да не допуснат концентрация на сирийските войски“ (6).

Между другото, малцина обърнаха внимание на факта, че в същия ден, когато Турция демонстрира толкова несъразмерна реакция на изстреляните от сирийска територия няколко снаряда, израелската армия предприе действия, очевидно целящи да отвлече вниманието на Дамаск от турските заплахи и да симулира кошмарния за Асад сценарий за война на два фронта. Тогава израелската армия значително увеличи военната си групировка, разположена на границата със Сирия в района на Голанските възвишения, които след окупацията им от Израел през 1967 оставаха сравнително спокоен участък (7). Любопитно е, че този сценарий за дирекна турска военна намеса, осъществявана с фактическата подкрепа на израелското правителство на Нетаняху, съвсем точно съвпада с този, съдържащ се в доклада на известния вашингтонски неоконсервативен аналитичен център Института Брукингс. В този доклад от март 2012, озаглавен „Спасяването на Сирия: оценка на вариантите за смяна на режима“, геополитическите стратези на института откровено предлагат да се използва тревогата от смъртта на обикновени граждани в хода на военните действия (както беше и в Либия през 2011) за да се обоснове активната външна военна намеса в сирийския конфликт (8).

В доклада, в частност, се посочва: „Израел би могъл да разположи свои сили на Голанските възвишения или в близост до тях и така да отвлече вниманието на сирийската армия от борбата с опозицията. Подобно действие би породило у режима на Асад страх от евентуална война на няколко фронта, особено ако Турция е готова да направи същото на своята граница и ако сирийската опозиция получава постоянна подкрепа под формата на оръжие и военна подготовка“ (9).

Както изглежда, именно този сценарий беше изпробван в началото на октомври 2012 и, след като бъдат направени съответните изводи, може да бъде реализиран на практика в началото на 2013. Между другото, авторите на цитирания по-горе доклад са свързани с някои от най-известните неоконсервативни „ястреби“, стоящи зад американската интервенция в Ирак. Техният основен спонсор – Центърът за близкоизточна политика Сабан включва неколцина от съветниците на неуспелия републикански президент Мит Ромни, който, както е известно, беше предпочитания кандидат на израелския премиер Нетаняху. Центърът е създаден със средства на израелско-американския медиен магнат Хаим Сабан, собственик и на германския гигант Pro7. Той е част от влиятелното произраелско лоби в САЩ, а „Ню Йорк Таймс“ го нарича „неуморимият привърженик на Израел“, цитирайки изказването му за същия вестник, че има „само една кауза и тази кауза е Израел“ (10).

Експертите от Центъра Сабан са известни с привързаността си към неоконсерватизма и своите симпатии към сега управляващата в Израел партия „Ликуд“. Сред тях (в миналото или днес) са бившият шеф на военното планиране на израелската армия Шломо Янаи и бившият американски посланик в Израел и основател на Института за близкоизточна политика във Вашингтон (WINEP) Мартин Индик. В списъка на външните му сътрудници пък са бившият ръководител на израелската Служба за обща сигурност (Шин Бет) Ави Дихтер, някогашният шеф на изследователския отдел на израелското военно разузнаване Йозеф Купервасер, а на постоянните сътрудници – експертът на ЦРУ за Близкия Изток и съветник на президента Обама за Афганистан Брюс Ридъл (11), както и Кенет Полак – друг експерт по Близкия Изток, уличен като един от информаторите на израелскияе шпионин в САЩ Лоурънс Франклин, по времето, когато е работил в Департамента по националната сигурност при управлението на Буш-младши (12).

И така, защо Израел иска да се отърве от „познатия враг“ в лицето на Башар ал-Асад и да го замени с режим, контролиран от „Мюсюлманските братя“? Та нали при подобно развитие, израелската сигурност може да се окаже застрашена от появата на твърди и непримиримо настроени към еврейската държава ислямистки режими в Египет, на юг, Сирия – на север, а вероятно и в Йордания – на изток.

Геополитическото измерение

Всъщност, най-важният въпрос, който следва да си зададем в тази ситуация е, какво би могло да свързва Израел, Турция и Катар, формиращи подобен повече от странен съюз, от една страна, и Сирия на Асад, Иран, Русия и Китай – от друга? А отговорът е – енергийната геополитика.

В геополитическите оценки на случващото се в Близкия Изток следва да се вземе под внимание съществено нарастващото значение на контрола върху природния газ не само за бъдещето на добиващите тази суровина държави от региона, но и за ЕС и Евразия, включително за Русия, като производител, и Китай – като потребител. Природният газ все повече се превръща в предпочитаната „чиста енергия“, която трябва да замени производството на електроенергия от ТЕЦ и АЕЦ в ЕС, особено след решението на Германия за поетапното закриване на атомните и електроцентрали, повлияно от катастрофата във Фукушима. В екологичен план, газът се смята за далеч по-безвреден от петрола и въглищата по отношение на вредните въглеродни емисии. Единственият реалистичен начин правителствата от ЕС (от Германия до Франция, Италия и Испания) да постигнат задължителното за Съюза намаляване количеството на вредните парникови газове до 2020 е повсеместното преминаване от въглища към природен газ. Това би намалило въпросните емисии с 50-60% (13). Имайки предвид, че оптималните разходи за използването на газ, в сравнение  с тези за вятърна или другите видове алтернативна енергия, са съществено по-ниски, той бързо се превръща в най-предпочитания енергоносител в ЕС, а самият Съюз – в най-големия развиващ се газов пазар в света.

Ето защо, откриването на огромни запаси от природен газ в средиземноморския шелф на Израел и Сирия, както и в Катар, в съчетание с превръщането на ЕС в потенциално най-големия световен потребител на този енергоносител, пося семената на сегашния геополитически сблъсък в чиито център се оказа режимът на Асад.

Газопроводът Сирия – Ирак – Иран

През юли 2011, когато операциите на НАТО и държавите от Персийския залив по дестабилизацията на сирийския режим вече бяха в пълен ход, правителствата на Сирия, Иран и Ирак подписаха историческо споразумение за изграждане на нов газопровод, което обаче остана почти незабелязано на фона на съобщенията на CNN за вълненията в Сирия. Газопроводът на стойност около 10 млрд. долара, чието строителство трябваше да приключи за три години, следва да свърже иранското пристанище Асалуя, в близост до гигантското газово находище „Южен Парс“ в Персийския залив, с Дамаск, минавайки през територията на Ирак. В перспектива, иранците планират да подължат газопровода от Дамаск към ливанските средиземноморски пристанища, откъдето газът трябва да се доставя на европейския пазар.

„Южен Парс“, чиито газови запаси се съдържат в огромното находище, което Иран и Катар си поделят в Персийския залив, се смята за най-голямото в света отделно газово находище (14). На практика, това ще представлява своеобразен „шиитски газопровод“ от шиитски Иран, през територията на населения с шиитско мнозинство Ирак, до приятелски настроената към шиитите Сирия, управлявана от алауита Ал-Асад.

Тази геополитическа драма се задълбочава и от факта, че газовото находище „Южен Парс“ е разположено точно по средата на териториалната граница в Персийския залив между шиитски Иран и сунитски (и салафитски) Катар. Освен това, в Катар са разположени командният център на американското Централно военно командване (CENTCOM), щабът на Главното командване на ВВС на САЩ, експедиционната авиогрупа 83 на Британските военновъздушни сили и 379-ти експедиционен авиоотряд на САЩ. На всичкото отгоре в Катар се намира телевизия „Ал Джазира“, която от две години насам залива арабския свят с материали срещу режима на Асад.

Както изглежда, Катар има други планове относно своя дял в находището „Южен Парс” и няма никакво желание да обединява усилията си с Иран, Сирия и Ирак. Доха няма никакъв интерес от успеха на газопровода Иран – Ирак – Сирия, който ще бъде напълно независим от транзитните маршрути на Катар или Турция към разширяващите се пазари на ЕС. На практика, катарците правят всичко възможно за да провалят изграждането на този газопровод, включително и с помощта на въоръжената сирийска опозиция, мнозина от чиито членове са джихадисти, дошли от чужбина, включително от Саудитска Арабия, Пакистан и Либия.

Решимостта на Доха да сложи кръст на газовото сътрудничество между Сирия, Иран и Ирак се подхранва и от откритото през август 2011 от сирийски геоложки компании ново огромно находище в района на Кара, в близост до ливанската граница и недалеч от взетото от руснаците под наем военноморско пристанище Тартус в сирийската част на Средиземно море (15). Евентуалният износ на сирийски или ирански газ за ЕС ще минава именно през свързаното с Русия пристанище Тартус. Според информирани алжирски източници, новите газови находища в Сирия (макар че правителството в Дамаск съзнателно избягва да изтъква значението им) са също толкова големи, ако не и по-големи от катарските.

Както посочва известният анализатор на „Asia Times“ Пепе Ескобар, схемата на Доха предполага износа на огромните катарски газови запаси да се осъществява през йорданския залив Акаба, т.е. през една страна, в която възможността „Мюсюлманските братя“ да се превърнат в много сериозно предизвикателство за управляващата Хашемитска династия непрекъснато нараства. Както изглежда, емирът на Катар е сключил сделка с „братята“, в рамките на която е поел ангажимент да подкрепя експанзията им в региона срещу обещанието да не се опитват да дестабилизират ситуацията в монархиите от Залива. Установяването на управление на „Мюсюлманските братя“ в Аман и Дамаск, подкрепяно от Катар, рязко би променило цялата геополитика на глобалния газов пазар в полза на катарците и във вреда на Русия, Сирия, Иран и Ирак (16). Впрочем, подобно развитие би било съкрушителен удар и за Китай. Както посочва Ескобар, „очевидно е какво цели Катар: да сложи кръст на проекта за газопровода Иран – Ирак – Сирия, на стойност 10 милиарда долара, сделката за който беше сключена независимо от вече избухналата сирийска гражданска война (през ноември 2012 Техеран дори обяви, че е започнал работите по проекта на своя територия). В случая Катар пряко се конкурира с Иран (като производител) и Сирия (като краен пункт) и в по-малка степен с Ирак (като транзитна държава). Тук е мястото да си припомним, че Техеран и Багдад категорично се обявяват против смяната на режима в Дамаск“. Той добавя, че „ако сирийският режим действително бъде сменен с помощта на активно прокарваната от Катар външна военна намеса, нещата много ще се опростят. Новите управляващи в Сирия, които най-вероятно ще са от средите на „Мюсюлманските братя“, ще бъдат настроени благосклонно към катарския тръбопровод, което пък ще направи продължението му към Турция много по-лесно осъществимо“ (17).

Газовата дилема на Израел

Така очертаната ситуация се усложнява допълнително от сравнително неотдавна откритите огромни запаси от природен газ в израелския шелф. Очаква се, че газовото находище „Тамар“ край бреговета на Израел ще започне да произвежда газ за израелските потребители още в началото на 2013. Преломен момент тук беше сензационното откритие, направено в края на 2010, на огромното находище на природен газ в израелския шелф, който геолозите наричат Леванта или Левантийски басейн. Именно тогава Израел обяви, че е открил „супер-гигантско“ газово находище в своята „изключителна икономическа зона“ (ИИЗ) (18).

Откритото находище се намира на около 84 мили западно от пристанище Хайфа, на дълбочина 3 мили. То беше наречено „Левиатан“, по името на митичното морско чудовище от Библията. Три израелски енергийни компании, съвместно с тексаската компания Noble Energy от Хюстън, обявиха, че по първоначални оценки находището съдържа 122 трлн. куб. м газ, което го превръща в най-голямото в света дълбоководно газово находище, открито през последните десет години. Това засилва съмненията относно правилността на теорията за т.нар. „петролен пик“, според която на планетата съвсем скоро ще настъпи значителен и постоянно нарастващ недостиг на петрол, газ и въглища. Ако погледнем на нещата в по-широкия им контекст, само газовото находище „Левиатан“ съдържа достатъчно запаси за да покрие потребностите на Израел от природен газ за 100 години напред (19).

Както е известно, енергийната самодостатъчност беше недостижима мечта за израелската държава от основаването и през 1948 насам. През този период неколкократно бяха предприемани мащабни проучвателни дейности, чиито резултати обаче бяха повече от скромни. Мнозина смятаха, че за разлика от неговите богати на енергоносители арабски съседи на Израел не му върви в това отношение. След това обаче, през 2009, тексаският партньор на израелците в проучвателните дейности Noble Energy откри находището „Тамар“ в Левантийския басейн, на около 50 мили западно от Хайфа, чиито запаси се оценяват на 8,3 трлн. куб. фута природен газ от най-високо качество. „Тамар“ се оказа най-голямото газово находище, открито в света през 2009.

Дотогава, газовите запаси на Израел се оценяваха на скромните 1,5 трлн. куб. фута. При това, по данни на правителството, единственото действащо находище „Ям Тетис“, осигуряващо около 70% от природния газ за страната, ще се изчерпа след три години. След откриването на „Тамар“ обаче, бъдещето започна да изглежда много по-розово. Само година по-късно, същият консорциум, начело с Noble Energy, направи най-голямото откритие през десетгодишната си история в „Левиатан“, пак в Левантийския геологичен басейн. По сегашни оценки, запасите му се оценяват на 17 трлн. куб. фута. Така, само за броени месеци, Израел се превърна от лишена от енергоносители държава, в „газов лидер“ (20).

Сега обаче, еврейската държава е изправена пред стратегическа и доста опасна дилема. Разбира се, Израел никак не се радва на възможността Сирия на Асад, в съюз със заклетия враг на израелците Иран, а също с Ирак и Ливан, да изтласка на заден план бъдещия израелски газов износ на пазарите на ЕС. И тъкмо това обяснява, защо правителството на Нетаняху реши да се ангажира със случващото се в Сирия и то на страната на бунтовниците. Само че едно бъдещо управление на „Мюсюлманските братя“ в Дамаск, начело с Мохемед ал-Шаква, ще изправи Израел пред далеч по-враждебно настроени към него съседи, имайки предвид и, че след преврата на „Мюсюлманските братя“, осъществен от техния президент Мохамед Мурси в Египет, от юг Израел също граничи с враждебно настроен към него режим.

Не е тайна и, че между Нетаняху и администрацията на Обама съществува неприязън, граничеща с омраза. Белият дом и Държавният департамент на САЩ открито подкрепят смяната на режимите в Големия Близък Изток с помощта на „Мюсюлманските братя“. Срещата на американския държавен секретар Хилари Клинтън с турския външен министър Давутоглу през август 2012 целеше да тласне Турция да разшири военната си намеса в Сирия, но без активната подкрепа на САЩ, както заради предстоящите тогава президентски избори, така и заради нежеланието на Америка да се окаже забъркана в поредно близкоизточно фиаско (21).

Както е известно, наскоро помощничката на Хилари Клинтън Хума Абедин бе обвинена от неколцина конгресмени-републиканци, че поддържа връзки с организации, контролирани от „Мюсюлманските братя“. Впрочем, Далия Могахед, която беше назначена от Обама за член на Консултативния съвет по религиозните въпроси към президента на САЩ и участва в Консултативния съвет на Департамента по вътрешна сигурност, също поддържа връзки с „братята“ и не крие неприязънта си към Израел. Тя е и сред най-гласовитите привърженици на свалянето на Асад (22). Тоест, очевидно е, че кръгът около Обама залага именно на „Мюсюлманските братя“ в битката за контрола върху близкоизточния природен газ.

Ролята на Русия

В момента, Вашингтон играе опасна игра, разчитайки да отслаби максимално режима на Асад и да гарантира падането му, като в същото време гледа да не демонстрира прякото си участие в този процес. На свой ред, Русия се е ангажирала в една игра на живот и смърт за бъдещето на своя най-ефективен геополитически инструмент, а именно – ролята и на основен доставчик на природен газ за ЕС. През 2012 държавният концерн Газпром стартира доставките на руски газ в Северна Германия по газопровода „Северен поток“, който започва от едно пристанище до Санкт Петербург и минава по дъното на Балтийско море. Стратегически важна за бъдещата роля на Русия като газов доставчик на ЕС е способността и да поеме ключовата роля в експлоатацията на наскоро откритите газови запаси на някогашния и „клиент“ от времето на студената война – Сирия. Междувременно, Москва отдавна прокарва изграждането на своя газопровод „Южен поток“ към Европа, като алтернатива на подкрепяния от Вашингтон тръбпровод „Набуко“, целящ да ерозира руските позиции на европейския енергиен пазар (23). В крайна сметка, стартът на „Южен поток“ беше официално даден в началото на декември 2012, докато отказът на германската компания RWE от участие в проекта „Набуко“, според мнозина анализатори, окончателно го е пратил в небитието.

Газпром вече е най-големия доставчик на природен газ в ЕС. През 2012, с помощта на „Северен поток“ и другите тръбопроводи, руският концерн успя да увеличи газовите си доставки за Европа с 12%, достигайки 155 млрд. куб. м. Днес Газпром контролира 25% от целия европейски газов пазар, като възнамерява да увеличи този дял до 30% след като завърши строителството на „Южен поток“ и някои други проекти.

Наскоро президентът на германската компания Wintershall, която е партньор на Газпром в проекта „Северен поток“, акцентира върху геополитическите съображения, повлияли върху решението и да се присъедини към „Южен поток“: „В глобалната надпревара за суровини с азиатските държави, „Южен поток“, както и „Северен поток“, ще ни гарантират достъп до енергоносители, които са жизненоважни за нашата икономика“. Но вместо Азия, реалната цел на „Южен поток“ е Западът. Продължаващата борба между руския „Южен поток“ и подкрепяния от Вашингтон „Набуко“ има подчертан геополитически характер, а победителят в нея ще се сдобие с голямо предимство при формирането на бъдещия политически силов баланс в Европа (24).

Сега е налице и нов сериозен вариант, в лицето на Сирия, като мащабен източник на управлявани от Русия газови потоци към ЕС. Ако Асад все пак оцелее, Русия, използвайки положението си на негов „спасител“, ще може да играе решаващата роля в разработката и добива на газовите находища в сирийския шелф. На теория, Израел, където руснаците също разполагат със силни козове, би могъл да подкрепи бъдещия руско-сирийско-иракско-ирански консорциум, при положение, разбира се, че Израел и Иран успеят да постигнат някакво временно споразумение по ядрения и другите въпроси – което не е съвсем невъзможно, ако политическата ситуация в Израел се промени след следващите избори. На свой ред Турция, която в момента изглежда заета с вътрешната борба между Давутоглу и президента Гюл, от една страна, и премиера Ердоган – от друга, продължава да зависи от руския Газпром, който доставя около 40% от природния газ за нейната индустрия. Ако Давутоглу и неговата група загубят, Турция би могла да играе много по-конструктивна роля в региона като транзитна държава за сирийския и иранския газ.

Борбата за бъдещия контрол върху Сирия е в центъра на тази мащабна геополитическа война и съпътстващата я упорита конкурентна битка. Разрешаването и ще има изключително важни последици като или ще съдейства за стабилизацията и мира в света, или за появата на безкрайни войни, конфликти и кръвопролития. Истината е, че Турция, като член на НАТО, си играе с огъня, като същото може да се каже и за емира на Катар, израелския премиер Нетаняху, а също за такива „външни играчи“ като Франция и САЩ. Природният газ е силно възпламеним ингредиент, който захранва тази безумна схватка за енергоносители в региона.

Бележки:

Sustainable Energy Future, 2nd Ministerial Gas Forum, Doha, Qatar, 30 November, 2010.

14. Hassan Hafidh and Benoit Faucon, Iraq, Iran, Syria Sign $10 Billion Gas-Pipeline Deal, The Wall Street Journal, July 25, 2011.

15. “Wadah Khanfar, Al-Jazeera and the triumph of televised propaganda”, by Thierry Meyssan, Voltaire Network, 26 September 2011.

16. Daily Star, Syria Announces Gas Discovery, August 17, 2011.

17. Pepe Escobar, Why Qatar Wants to Invade Syria, Asia Times, September 27, 2012.

18. Ibid.

19. F. William Engdahl, The New Mediterranean Oil and Gas Bonanza – Part 1: Israel’s Levant Basin—a new geopolitical curse?, VoltaireNet.org, 20 February, 2012.

20. Ibid.

21. Ibid.

22. The Economist, Turkey’s political in-fighting: Erdogan at bay: The Turkish prime minister faces new enemies both at home and abroad, Feb 25th 2012; see also Hillary Clinton, Remarks With Foreign Minister Davutoglu After Their Meeting, Conrad Hotel Istanbul, Turkey, August 11, 2012.

23. CSP, Center Report Reveals Radical Islamist Views and Agenda of Senior State Department Official Huma Abedin’s Mother, Washington, Center for Security Policy, July 22, 2012. See also Aaron Klein, Muslim Brotherhood endorses Obama faith adviser: Gives thumbs up to ’Sister Mogahed’ for Twitter post on dead journalist, WorldNetDaily, April 29, 2012.

24. F. William Engdahl, Moscow’s High Stakes Energy Geopolitics, Voltairenet.org, 15 November, 2011.

25. Ibid.

––––––––––––-

* Авторът е известен американски геополитически анализатор, който живее и работи в Германия.

Източник: geopolitica.eu