«

»

Дек. 14

„Не ща везирин да ставам, не ща в сараи да седа, стига ми мене царството, дето ме тачи народа“

Петко Войвода

Ликът на героя, изрисуван от „Възрожденци – Варна“ на Стената на славата, преди Аспаруховия мост.

„Не ща везирин да ставам, не ща в сараи да седа, стига ми мене царството, дето ме тачи народа“ – тези думи принадлежат на легендарния Капитан Петко войвода. След няколко дни ще се навършат 171 години от рождението му (по нов стил), за това и избрахме негова мисъл за рубриката ни „цитат на седмицата“. Нека да си припомним отново живота и делото на героя.

Петко Кирков (Каракирков, Киряков) Калоянов, по-известен като Капитан Петко войвода, е български хайдушки войвода и революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България. Той е един от най-колоритните и прославените поборници за народна свобода, шетали с чета в Родопите и Беломорска Тракия . Дълги години той е бил крило на клетите сиромаси и страшилище за народните изедници. Името му се предава от уста на уста като легенда и се споменава с упование и надежда от унизените и оскърбените.

Роден е през на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в голямото тракийско село Доган хисар, Дедеагачка околия, Западна Тракия. По това време българите в този край са били „два пъти повече от турците и гърците, взети заедно. Гюмюрджийнско, както и цяла Одринска  и Егейска Тракия, има чисто български характер. Майка му Груда е от съседното на Доганхисар село Тахтаджик , от рода на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Той има осем братя и сестри. Бил е висок и пъргав и обичал да пее родопски песни .Първоначално учи в родното си село при даскал Лефтер. Едва седемнайсетгодишен, на 6 май – Гергьовден 1861 г.хваща хайдушките пътеки и става войвода на малка чета от седем хайдути , за да отмъсти за смъртта на своя брат Матю и братовчед Вълчо, убити по заповед на местния турски бей. Не след дълго успява да ликвидира Мехмед Кеседжи бей и неговите джелати убили Матю и Вълчо. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската потеря, като убиват двама и тежко раняват още няколко турци. След още няколко успешни боя четата на Петко войвода става легендарна .

На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптии и башибозуци открива и загражда станалите вече 9-тимата хайдути край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоян Атанасов от Исьорен са ранени пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Камлъкуле“ (Кървава кула) известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиите и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.

През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно – в планината Саръкая, Маронийско, четата не само дава отпор и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина – на 30 август и на 28 септември.

Участие в обединението на Италия и Критското въстание (1866-1869)

През есента на 1864 година българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище. Предприема революционна агитационна обиколка в Македония, след което заминава за Италия. В началото на 1866 се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „Капитан“. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците. Пребивава в Александрия, в Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.
На 12 май 1869 г Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами „правят инспекция“ на турския гарнизон в крепостта Сир остров Митилин (Лесбос) и благополучно 3 юни 1869 година пристигат в Енос при устието на река Марица. През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза (околии) и отново успява да отблъсне турските сили.

След опит за покушение над войводата поръчан от силния местен феодал чифликчията Хакъ бей на черкезите от село Коюшепе, на следната 1871 г. във февруари 100 души хайдути нападат и запалват селото, избити са всички черкези, а жените и децата са прогонени. Около месец след това Петковата дружина води бой с турците при същото село, на 18 юни — в околностите на съседното черкезко село Акходжа, и на 12 август в гората Курудаг срещу многоброен башибозук и низами. Тук 22 дни ожесточено се бранят и успяват да се измъкнат, като дават един убит и войводата е леко ранен в крака, срещу убитите от тях 30 жандарми и един юзбашия. След поредния неуспех еноският каймакамин Тахир бей започва репресии над християнското население. През есента на 1871 г. те стават особено ожесточени, докато лично войводата нe се промъква преоблечен като ходжа при Тахир бей и го „вразумява“. Репресиите са прекратени.

В 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. Пашата в Одрин само двадесет и четири часа след това освобождава всички тях от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 година каймакамшът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това де факто е капитулацията на одринския валия. Дружината се структурира със свои бойна част – „четници“, тилова част – „ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки – „чадъри“ подобно на турските части. Тя фактически става въстаническа военна част в Беломорието.
В 1873 г. четата става въстаническа. Нарича се „Първа българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна българска дружина), който е още от 1870 г.

В 1874 г. на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци. През първата половина на 1874 година към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 км за денонощие в един месец води бой, първо с цял табор войска в Димотишко, след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, накрая, пак с редовна войска, на 30 юни в Гюмюрджинско. Следва нападение върху Дедеагачката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак Цариград и лично Одринският валия предвожда 2000 щика войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но напълно се проваля, като единственото му геройство е, че обявява 5000 лири награда за главата на войводата, изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Пeтко войвода Доганхисар. Четата се оттегля към Марония и есента едва не става жертва на заговор да бъдат отровени от местния грък лихвар Калън (Дебелия) Тома, протеже на цариградския Али паша.

В 1875 г. първата схватка с потерите e на 20 март, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват битките с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни — при Бургасдере, Димотишко, на 20 август — в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно — при Карабунар, Димотишко, където капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашията им и още 30 черкези. Бунтовниците дават 3 убити и 5 ранени, Петко войвода е ранен в ръката. След това при село Кадъкьой Джафер ага напада четата, по заповед на злополучния отровител Калън Тома в помощ му идва и 600 души войска от Мароня която е там да го пази от дружината. Четниците разбиват Джафер ага, след бърз марш влизат на 11 май в Мароня, арестуват Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града, като отвеждат пленените със себе си. Турската войската го следва, без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на 4 четници, заточени на Кипър и хайдушки ятаци, ятаците са освободени и 4 заптиета се пуснати. Тъй като четниците остават заточени, лихварят и две заптиета са екзекутирани. През 1876 поради развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на тежка опасност беломорските българи.

Руско-турската освободителна война (1877-1878)

През 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, на 15 март e първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, ден преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагаларин от Фере. Организираният в 1869 година отряд, се включва в Руско-турската освободителна война (1877–1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.

В края на декември 1877 година четата влиза в Мароня и освобождава града и околният район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3-ти март нов стил) на Санстефанския договор, по който града остава извън границите на България и продължава до 9 март. Когато след атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Мароня, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска, така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония предимно жени и деца. Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнскто население в Беломорието и Родопите от турски войски и башибозушките и дезертьорски формирования на английския полк. Сенклер нарекъл се „Хидает“ бей. На 29 март четниците преодоляват пътьом с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбиват 3000 Сенклеристи , като няколко десетки от башибозука са убити. След 14 дни в следваща битка със сенклеристите са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи, войводата е леко ранен. Следващото сражение с башибозука на Хидает паша е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават убити и ранени — 11 души и убиват и раняват — 35 турци. На 21 май отряд от 10 души (капитана с 3 четници, 3 казаци, 3 въоръжени одрински търговци), командван от Петко войвода, успешно отбранява село Плевун от нападение на сенклеристки башибозуци, ранява 10-тина и избива 20 плюс главатарите им и след евакуиране на населението в руската зона на 22 май атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Няколкото стотин сенклеристи са напълно разгромени и дават към 200 убити срещу няколко убити и ранени четници, включително войводата, който пак е ранен. На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите опразват района и се оттеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат. Четата продължава мисията си в средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият — на 8 септември в Караманджа. Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на Родопите, се присъединява и четата на Крайчо войвода. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе, в местността „Пуризовските колиби“. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села. В края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и поема тази отговорност.

До март 1879 г., четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.

След Освобождението ген. Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводaтa заминава в Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.
През 1880 година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък от котленски род на известния капитан Георги Мамарчев, сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков. Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Турция се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия, ратуваща за целокупна България. Днес тя носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.

Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 година и е погребан във Варна. Признателното гражданство му е издигнало паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

…“Докато има на света България, споменът за Капитан Петко войвода ще продължи да буди интерес и да вълнува въображението на всички българи.“
– Николай Хайтов