«

»

Ное. 20

Неоосманският проект на Турция и сирийската криза

Във връзка със скорошното форсиране на неоосманския проект, засягащ директно интересите на България, публикуваме един геополитически анализ, касаещ направлението на тази експанзия в посока Близкия изток. Как ще се развие ситуацията в региона е от значение за нас, тъй като един успех на турската политика там, би засилил опасността за страната ни. Темата е актуална и поради факта, че преди дни турският военен министър бе на посещение в България. Силно вероятно е при тази визита да е настоявал за бъдеща подкрепа от българска страна, при евентуални по-агресивни действия на Турция. Васалното поведение на българските управници, спрямо турската държава и факта, че на наша територия се допуска провеждането на срещи на сирийската опозиция (включваща радикални ислямисти), могат да навлекът на България твърде сериозни проблеми за в бъдеще. Оригиналното заглавие на анализа е „Сирийската криза и провалът на турските стремежи за регионално лидерство“, публикуван е в електронното издание на списание „Геополитика“.

Автор: Петър Георгиев*

Последните събития на турско-сирийската граница свидетелстват, че правителството на Ердоган все повече изпада в състояние на цайтнот и затова се опитва да ускори силовото разрешаване на сирийската криза. Опитите на Анкара да провокира военната намеса на НАТО в Сирия и така да капитализира участието си в Северноатлантическия пакт илюстрира факта, че Турция и регионалните и съюзници, опитващи се да водят собствена игра в Близкия Изток, се оказват безпомощни да го направят и сега шантажират Запада с въдзможността за евентуален провал на цялата кампания по свалянето на Башар Асад.

Претендиращата за регионално лидерство и за ролята на ключов геополитически играч Анкара, на практика, се превърна в непосредствен участник в сирийската криза. Намесата и във вътрешносирийския конфликт бе първата стъпка към реализацията на прословутия „неоосманистки проект“ на правителството на Ердоган, което обяснява и маниакалното упорство на турското ръководство за свалянето на режима в Дамаск. За целта се използват всички възможни (включително и твърде съмнителни, от гледна точка на международното право) методи. На практика, дълго преди инцидента в Акчакале (когато, в началото на октомври, няколко турски граждани загинаха в резултат на артилерийски обстрел от сирийска територия) и предоставянето на правителството на мандат да осъществява трансгранични военни операции, Турция вече водеше необявена война срещу режима на Асад, доставяйки оръжие на сирийската опозиция (което все по-често се използва и против мирното население, пример за което станаха терористичните нападения в Алепо и Дамаск) и предоставяйки и своята територия като опорна база.

Инцидентът с падналите на турска територия снряди, които, както се оказа, са американско производство (според турския вестник Yurt) и не се използват от сирийската армия, моментално беше използван от Анкара за да започне редовно да обстрелва територията на Сирия, т.е. оказа се отличен повод за увеличаване помощта за сирийската опозиция, която, въпреки финансовата, логистична и военна подкрепа от Турция, Катар и Саудитска Арабия не може да се похвали с наличието на нито един що годе значителен плацдарм в Сирия. Неуспешният щурм на Алепо от бунтовниците, които се надяваха да превърнат града в „сирийския Бенгази“, принуди Анкара да промени тактиката си. Турското правителство обвини Дамаск, че е нарушил суверенитета на страната и предприе „ответни мерки“, които възнамерява да използва, докато не постигне целта си – ангажирането на НАТО в сирийския конфликт.

Тоест, Турция продължава да играе пред света ролята на жертва, нуждаеща се от защитата на своите съюзници. Според Ердоган, евентуална ограничена операция на части на НАТО би позволила създаването на буферни зони на сирийска територия и би разчистила пътя към Дамаск за бунтовниците. Освен това ангажирането на пакта в конфликта би помогнало на Анкара да си осигури подходящо международно прикритие за осъществяването на наказателни операции срещу кюрдите на сирийска територия, като по този начин поне малко компенсира провала на политиката на Ердоган по кюрдския въпрос.

Показателно е обаче, че политиката на турския премиер по отношение на сирийския конфликт става все по-малко популярна в самата Турция. Против нея се обявяват 2/3 от населението, сред което се ширят антивоенните настроения. В същото време, политици от опозиционната Народнорепубликанска партия (НРП) твърдят, че случващото се напоследък на турско-сирийската граница е резултат от провокациите на бойците от „Свободната сирийска армия“, с прякото съучастие на турските власти. Впрочем, местните политически наблюдатели не изключват варианта прокюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД) да напусне Парламента, провокирайки парламентарна криза и предсрочни избори в Турция.

Външните и вътрешните препятствия пред турската военна намеса в Сирия

През последните десетина години политиката на Турция по отношение на Близкия Изток

претърпя впечатляваща трансформация. От курс на неучастие в регионалните конфликти, Анкара се преориентира към политика на пряко ангажиране с тях, при това претендирайки за ролята на водещ играч. Както е известно, през март 2003 турският парламент отказа да санкционира преминаването на американски части през територията на страната при операцията им срещу Ирак. Десет години по-късно приоритетите и съобразеният с тях модел на външната политика на Анкара значително се промениха и днес Турция активно участва в опитите за свалянето на Башар Асад. В същото време има някои външни и вътрешни фактори, които все още удържат турското правителство от пряка военна намеса в Сирия.

Сред външните следва да посочим фактът, че както САЩ, така и водещите им съюзници от НАТО негласно са се обединили около позицията, че поне на този етап на Анкара не бива да се дава „карт бланш“ за нахлуване в Сирия. Причината е, че всички те биха искали Турция да продължи да бъде контролиран от тях инструмент в опитите за разрешаване на сложните процеси, развиващи се в Близкия Изток. Евентуална турска военна намеса в Сирия би поставила този контрол под въпрос и би могла да създаде у сегашното турско ръководство погрешната представа, че вече не зависи от никого и може да прави каквото си иска в региона.

Тоест, за Запада е изключително важно да запази контрола си върху действията на Турция в Близкия Изток. Както посочи в тази връзка говорителят на Съвета за национална сигурност на САЩ Томи Витор, „ние много държим да продължим тесните консултации с Турция за по-нататъшните действия във връзка със сирийската криза“. Освен това НАТО се опасява, че пактът може косвено да бъде обвинен, че е подкрепил непропорционално по мащаба си ответни действия на Анкара, в случай, че турците решат да отговорят на падането на няколкото снаряда на тяхна територия с военна интервенция. Ако Алиансът беше решил да даде на Турция карт-бланш, дори и само за локални операции на сирийска територия, освен че подобни действия нямаше да имат кой знае какъв ефект, те биха поставили НАТО в твърде неудобно положение, превръщайки го в обект на множество различни обвинения.

Сред външните фактори, които засега удържат Турция от пряка военна намеса в Сирия, следва да посочим и опасенията на Анкара от възможната реакция на Русия и Иран.

Що се отнася до вътрешните фактори, попречили на Турция да предприеме военна интервенция в съседната арабска държава, повечето от тях, в една или друга степен, са свързани с продължаващата конституционна реформа и наближаващите президентски избори, насрочени за 2014. В тази ситуация, евентуалната турска военна намеса в Сирия щеше да бъде обвързана от опозицията с имената на премиера Ердоган и външния министър Ахмед Давутоглу, т.е. всеки евентуален военен неуспех би могъл да има непредсказуеми последици за двамата основни „архитекти“ на днешната външна политика на Анкара.

Както е известно, основната цел на конституционната реформа в Турция е превръщането и от парламентарна в президентска република, като премиерът Ердоган се готви да бъде новият президент на страната. По принцип, държавите с парламентарно управление по-трудно вземат решение за участието си във военни конфликти, да не говорим, че рискът от радикални вътрешнополитически промени, в случай че военните действия не се развият достатъчно успешно, е много по-голям. И въпреки че управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) разполага с необходимото мнозинство в Парламента за да прокарва решенията си, основните опозиционни сили са настроени изключително враждебно именно към Ердоган и Давутоглу. Така, макар на пръв поглед да изглеждаше, че Партията на националистическото действие (ПНД) би подкрепила евентуално решение на ПСР за пряка военна намеса в Сирия, тази партия също подложи на остра критика външната политика на правителството. Един от лидерите и Октай Вурал заяви, че тази политика се е провалила и, че Турция преживява критичен период, но вместо да се борят със съществуващите заплахи, управляващите само създават нови.

Тоест, Ердоган все още не е в състояние да поеме цялата политическа отговорност за евентуална турска военна намеса в сирийската криза, в периода на инициираната от самия него конституционна реформа и в навечерието на президентските избори през 2014. Това се обяснява и с резултатите от последните социологически анкети в Турция, според които дори повечето привърженици на управляващата ПСР предпочитат за партиен кандидат на изборите да бъде издигнат не Ердоган, а сегашният президент Абдула Гюл. Да не говорим, че при преки избори за президент Гюл би получил и гласовете на привържениците на двете основни опозиционни сили – НРП и ПНД, които се смятат за традиционно близки до армията.

Провалите на Ердоган

От друга страна, максимализмът, демонстриран от Турция по сирийския въпрос, изправи страната пред сериозни проблеми във външнополитическата сфера. Днес вече е очевидно, че големите западни държави, както и Саудитска Арабия, съумяха да изиграят Ердоган, използвайки го като инструмент за реализацията на собствените си интереси в Близкия Изток и, в частност, в Сирия. Преодолявайки негативното наследство на президента Буш-младши в американско-турските отношения и подкрепяйки на думи претенциите на Анкара като «посредник» в диалога между Запада и ислямския свят в Близкия Изток, същият този Запад превърна сегашното турско ръководство в своеобразно «острие» на антисирийската коалиция, както посочи още през пролетта на 2012 анализаторът от вашингтонския Институт за близкоизточна политика Сонер Чагаптай, според който: „Анкара вече не се противопоставя на Вашингтон по цял ред въпроси, а максимално се възползва от членството си в НАТО и тясно си сътрудничи със САЩ за разрешаването на близкоизточните проблеми и, в частност, тези касаещи Иран и Сирия”. Тоест, вместо да се превърне в „посредник” и „пълномощен представител” на Запада в региона (към което се стремеше Ердоган), Турция на практика се върна към предишния си статут на „младши американски партньор”, на когото Вашингтон е предоставил почетното право да „вади кестените от близкоизточния огън”.

Истината е, че Турция беше много сериозно „стимулирана” отвън да се ангажира по-сериозно със сирийската криза, включително с обещания за дипломатическа подкрепа от САЩ и арабските петролни монархии. Поддавайки се на тези уверения, турското правителство разреши създаването на команден център в Истанбул, координиращ оръжейните доставки за сирийските бунтовници и консултиращ командирите на военните групировки, действащи на територията на Сирия. След това пък беше организиран трафик на оръжие от Саудитска Арабия и Катар към турски военни складове, откъдето то се изпраща за Сирия, както и т.нар. „турски коридор” за „моджехидините” от Либия, Тунис, Алжир и Кувейт. Анкара разреши на бивши (а може би и действащи) турски военни да се включат като доброволци във военните действия срещу режима на Асад, а камиони с турско оръжие започнаха редовно да пресичат сирийската граница. Впрочем, както Ердоган, така и Давутоглу очевидно бяха повече от склонни да се вслушат в тези внушения отвън, тъй като бяха сигурни, че в Сирия ще бъде реализиран успешно „арабският сценарий”. Това обаче не се случи и режимът на Асад (напук на мнението на мнозина анализатори) се оказа доста по-устойчив, отколкото тези на Кадафи, Мубарак или Бин Али. Така, Турция се оказа самотна на върха на атаката срещу Дамаск, като тази самота постепенно се трансформира в дипломатическа изолация на страната по сирийския въпрос.

На всичкото отгоре, турската политика доведе до изостряне на отношенията с Москва, които до този момент се намираха „в най-блестящия си период за последните петстотин години” (по думите на директора на Центъра за близкоизточни стратегически изследвания Хасан Канболат), обрече на провал опитите за установяването на „специални” отношения с Техеран и изключително изостри кюрдския въпрос (особено след трагичните събития в кюрдския квартал на Алепо Ашрафие). На този фон, както и предвид изострящите се вътрешнополитически противоречия, отстраняването на управляващата ПСР от властта вече не изглежда чак толкова невъзможно.

На, ако най-авторитетните турски анализатори вече открито посочват, че Турция трябва колкото се може по-скоро да се дистанцира от антисирийската коалиция, преди да е претърпяла по-сериозни загуби от участието си в нея, Ердоган и Давутоглу решиха вместо това да потърсят нови възможности за дестабилизацията на Сирия, включително с помощта на групировки, близки до Ал Кайда. Така, според информация, появила се в някои медии, турски дипломати вече са започнали преговори с тези кръгове. Вероятно, тесните контакти между днешното турско ръководство и „Мюсюлманските братя”, както и финансовата близост с монархиите от Персийски залив дават основание на Анкара да вярва, че ще може да се споразумее и с радикалните ислямисти-салафити.

Въпреки че плановете за бързото сваляне на Асад не можаха да се реализират и в резултат от това позициите на Ердоган и Давутоглу доста се разклатиха и напук на здравия смисъл, управляващите в Анкара „умерени ислямисти”, както изглежда, са решили да се ориентират към осъществяването на т.нар. „салвадорски сценарий” (както се изрази бившият шеф на турската Военна академия адмирал Тюркер Ертюрк), т.е. към създаването на сирийска територия на „зони на нестабилност” и терористична активност, което (макар и не веднага) ще позволи най-сетне да бъде пречупена съпротивата на режима в Дамаск. Като най-вероятни изпълнители на въпросния сценарий се очертават именно активистите на многобройните филиали на Ал Кайда в региона, парите ще бъдат осигурени от Саудитска Арабия и Катар, а пък Анкара си е избрала почетната роля на координатор и „технически ръководител” на операцията.

Политическата наивност на тези планове е очевидна. Подобен сценарий вече беше реализиран в Пакистан с плачевни резултати. Опитвайки се да го повтори, Турция рискува да си навлече огромни проблеми. Защото няма как активността на радикалните ислямисти да бъда ограничена само на територията на Сирия и в определен момент те ще се опитат да разширят активността си и в съседните държави. Въпросът е само кога и в каква посока ще се реализира експанзията им?

Разбира се, управляващите в Анкара съвсем не са наивници или безотговорни политици. Те също са наясно с кого си имат работа и, естествено, ще се опитат да гарантират сигурността на страната си от активността на Ал Кайда и филиалите и. Друг въпрос е, дали ще съумеят да го постигнат, или пък ще се сбъднат мрачните прогнози на известният турски анализатор Гюнгюр Менди, публикувани наскоро във вестник „Ватан”. По-важното е, че един от резултатите от преговорите между турските представители и салафитите може да стане активизацията на последните в редица региона по периферията на Турция, включително Централна Азия, Южен Кавказ и Балканите. Истината е, че Анкара не може да предложи кой знае какво на радикалните ислямисти. Те се снабдяват с пари и оръжие от монархиите от Залива, а сегашният хаос в Северна Африка и Близкия Изток им гарантира достатъчно „пушечно месо”. Единственото, което ги интересува в случая, са каналите за проникване в онези райони по периферията на Турция, където живеят компактни групи мюсюлмани и където Анкара разполага с много сериозни позиции. Балканите и, в частност, България също са сред тях.

Заключение

Очевидно е, че гражданската война в Сирия все по-малко се вписва в рамките на „арабската пролет“ и приема съвършено нежелан за Запада обрат. Така, според „Ню Йорк Таймс“, който цитира доклади на американските специални служби, оръжието, което се купува от Саудитска Арабия и Катар се оказва в ръцете най-вече на екстремистите, а не на умерените опозиционни формации в Сирия. Както признава говорителят на Държавния департамент Виктория Нъланд, „все повече американци смятат, че операцията по прехвърлянето на оръжие за сирийската опозиция се развива в грешна посока“. Същите притеснения бяха изразени и от ООН. Така, според шефа на Комисията за разследване на нарушенията на човешките права в Сирия Паулу Пинейру, „присъствието на чуждестранни бойци, радикални ислямисти и джихадисти може да доведе до радикализацията на конфликта“, тъй като те „не се сражават за изграждането на демократична държава в Сирия, а за реализацията на собствените си интереси“.

В тези условия едва ли е в интерес на САЩ и ЕС да продължат да прикриват вътрешно и външнополитическите грешки, допуснати от „умерено ислямисткото“ правителство на Ердоган и да подкрепят (пък дори и само на думи) необоснованите амбиции на турските, саудитските и катарските лидери, борещи се за сфери на влияние и готови да жертват в тази битка междуетническия и междуконфесионален баланс в региона. Както посочват редица експерти, при насилствено сваляне на Асад, новото правителство в Дамаск няма да се формира от либералните емигранти, а от радикалната вътрешносирийска опозиция, притежаваща значителен военен потенциал, т.е. от ислямистите, чиито фракции са под влиянието на Анкара, Риад, Доха и Ал Кайда, а не на Вашингтон или Брюксел. Както посочва в тази връзка британският „Гардиън“, „войната в Сирия се води с чужди ръце и тя не засяга толкова бъдещето на сирийците, колкото регионалната доминация“

В интерес на ЕС, включително и на България, като негов член, е да избягва ангажирането си във въоръжения конфликт в Сирия, включително по линия на НАТО, и да се стреми към политическото му урегулиране, изисквайки от страните в него да седнат на масата за преговори.

Следва също да се работи за прекратяване на оръжейните доставки не само за режима в Дамаск, а и за опозицията, т.е. за ограничаване милитаризацията на конфликта и тъкмо в тази посока беше изказването на Върховния представител по въпросите на външните работи и политиката на сигурност на ЕС Катрин Аштън, която призова всички членове на международната общност да не доставят оръжие в Сирия. В тази връзка е важно да се обърне специално внимание на каналите, по които в зоната на конфликта се доставя оръжие от държави-членки на ЕС, например белгийски автомати, продадени преди това на Саудитска Арабия и Катар, или на швейцарски гранати, продадени на ОАЕ.

* Българско геополитическо дружество