«

»

Окт. 07

Какъв бе българският войник…

Български войник и загинал боен другар, някъде около Айваз баба, 1912 г.

Стогодишнината от Балканската война ни дава един добър повод да се замислим, както за героизма и саможертвата на дедите ни, така и за нашето собствено поведение и съществуване днес. Всеки у който е останала поне капка българщина, трябва да се запита – какви бяха нашите предци и какви сме ние днес? Можем ли с чиста съвест да се нарчем техни наследници? Ще намерим ли сили да следваме завета им? Те вървяха по тежкия, трънлив, труден, но и единствено верен път – пътя на Българите. Ще тръгнем ли и ние след тях или ще се лутаме в мъглата и безпътицата на гибелният Нов световен ред, докато изчезнем като сенки в мрака? Всеки от нас ще избере. С действие или с бездействие.

А примерът им ще е пътеводна светлина за всеки, които желае да ги последва.  За това,  нека да си спомним отново, какви бяха те. Едно от най-изчерпателните описания на нашите Български войни, можем да открием в книгата на Тодор Панов, „Психология на българския народ” (1914 година). Редно е да кажем и няколко думи за този много заслужил, но малко известен боец за българската кауза. Тодор Панов е един от основоположниците на социологията и военнатата психология в България. Автор е на „Социално-икономическите утопии” (1911 г.), „Психология на масите и опит върху психологията на българския народ” (1913 г.), амбициозният труд „Психология на българския народ” (1914 г.), а през 1916 година издава брошурата „Румънските зверства”. Предлагаме ви и текста от книгата, отнасящ се конкретно до българските войни. Взимаме го от блогът на Валентин Иванов (Атил), където е публикуван онлайн.

Наблюденията над психологията на нашия народ на Тодор Панов са правени в непосредственото му участие във войните /1912-1918/ като боеви офицер /поручик от 1-ви пехотен полк, носител на ордена „За храброст”/. Най-ценното в книгите на Панов са именно примерите и анализите на психологията на българина, взети от войните. „Българинът като войник” е XVII глава от „Психология на българския народ”.

Следва и цитата от книгата:

Като признаваме влиянието на външните фактори, които подготвиха катастрофата на България, не можем да не констатираме, че като причини за това нещастие до голяма степен послужиха и чисто вътрешните фактори, които са влияели върху националния живот в продължение на десетилетия и които особено дълбоко се проявиха по време на войната. И ако от тая гледна точка си зададем въпроса, кой от факторите, които действаха в тая грандиозна епопея, излезе с несъмнен и неоспорим актив, без колебание трябва да отговорим – българският войник.

Болшинството офицери даже не подозираха, че са възможни тези чудеса, които българският войник извърши на бойните полета. И кой бе тоя войник? Кой бе този прост, безмълвен герой? Ние съвсем не си правим илюзия, че можем да дадем съвършено изчерпателен отговор на тоя въпрос, който, фактически, е безкрайно сложен и изисква специално изучаване. Ще се постараем само повърхностно да засегнем въпроса, доколко деятелността на българския войник е израз на българската национална психика и особеностите на изключително националната му душа.

„Българите – казва Нодо – ненавиждаха силно врага си, а го презираха още повече. Патриотизмът, който ги въодушевляваше в началото на война, съответстваше на една действителност, осезаема, видима, конкретна, интересуваща всяко семейство, всеки индивид. Този патриотизъм не беше идеология, той беше един вид патриотизъм, израснал в сърцето на всяко дете веднага щом то е достигнало възрастта, в която може вече да разбира ужасните разкази на бащиното огнище. Изгонването на турците от Македония беше неизбежна, необходима задача и всеки български гражданин беше убеден, че неговата страна не може да има за дълго време нито мир, нито равновесие, нито действително процъфтяване, докато великото дело не бъде свършено.

Войната в Тракия беше война на две раси, беше война на две системи, война на отмъщение. Тя съвсем не беше религиозна война. Да кажем по-ясно: Българският войник не се сражаваше за Бога и макар да уважава царя си, не се сражаваше също и за него. Той се сражаваше само за нацията.

Трагическите фази в боевете според тях бяха само неизбежно средство за достигане на преследваната цел. Българският войник не е дилетант, той не обича изкуството заради изкуството, в неговите очи, като човек практичен и положителен, войната е дело, което трябва да донесе увеличение на населението и пари, които да дават по-добри проценти.“

Още в мирно време българският войник ни поразява със своите съвършено противоположни и несъвместими на пръв поглед качества. Той е във висша степен разсъдлив, разумен, съзнателно проявява своята воля, има ясно изразено съзнание за своето достойнство, което му дава възможност да си остава напълно независим, без признаци на раболепство и нископоклоничество. А редом с всичките тези качества на развита, съзнателна личност той проявява крайна дисциплинираност, подчиненост, безропотно понасяне на всички строгости и лишения на казармения живот, а най-главното, проявява съзнателна убеденост в това, че делото на казармата не е ненужно, не е излишно, а важно и необходимо за задачите на самостоятелното национално съществуване. И всичките тези качества на българския войник се развиха по време на войната до своите максимални предели. През цялото това време той твърдо понасяше и продължителния глад, и студа, и умората, и страданията от раните, и тъгата по родината, и липсата на грижи от страна на някои началници за удобствата му. С празен стомах, с боси крака, абсолютно изтощен, той правеше преходи по 30-40 км дневно, сражаваше се като лъв, постилаше полетата с десетки хиляди жертви, но… побеждаваше.

И навсякъде, където само офицерите са били на висотата на положението си, където са били истински офицери в пълния смисъл на думата, там войниците докрай си останаха послушни, предани, дисциплинирани. Българският войник въобще не е бивал гален с добри човешки отношения и ако срещне такива отношения от страна на своя офицер по време на войната, готов е да даде за него и душата си, готов е да го следва и в огъня, и във водата. Нека офицерът да бъде строг, взискателен, щом той е справедлив и се грижи за своите войници, тези последните са готови да му се молят като на Бог, да му бъдат предани като на родния си баща.

„Към тая маса от селяни – казва Нодо – груба и упорита, от която е съставена българската армия, се прибавя и офицерският корпус, излязъл пак от нея. България е страна, където няма семейства, които да могат да си правят илюзията, да си въобразяват, че са по-стари от другите. До неотдавнашното турско владичество е приравнило всички. Българският офицер се отличава от подофицера и войника само по специалното си образование, което му дава военното училище. Но сам той винаги или почти винаги е син на земеделец и съвсем не си въобразява, че принадлежи към особен социален клас, който се отличава от останалата част на нацията. България е най-демократичната от всички страни в Европа. Там офицерът се счита чисто и просто като представител на организацията за национална защита и няма никакъв кастов дух… Затова в продължение на цялата тая кампания за всички чуждестранни наблюдатели беше съвършено ясно абсолютното сходство между българския професионален офицер и офицера от запаса. Невъзможно е във войната да се отличи единият от другия: същата коравина, същата войнствена походка, същото патриотическо самопожертвувание. Защото тук професионалният офицер е без надутост, когато офицерът от запаса не е мек и податлив.“

В боя българският войник не се вълнува особено много, не губи съзнание и не тъй бързо пламва, но веднъж настървил се, не така лесно изстива. Той не мародерства, не граби, при което не считаме за престъпление това, когато, останал гладен цели дни, той взема понякога къс хляб, сирене, няколко глави праз лук, зеле или даже улови някоя кокошка. Но даже и в това отношение той е умерен и винаги, където можеше, той си купуваше всичко, макар че като победител свободно имаше възможност да го вземе със силата на оръжието си. През цялото продължение на войната българският войник показа поразителна воля и безподобна търпеливост в пренасянето на ужаси, каквито ни една армия на света не е била в състояние да изтърпи и пренесе.

През втората съюзническа война вероломните съседи в момента, когато България беше откъсната, изоставена и без всякакви съобщения с външния свят, разпространяваха чрез подкупната европейска преса най-гнусните клевети за въображаемите жестокости на българския войник, като забравяха една проста истина, че на варварски жестокости са способни само страхливците, а българският войник не е страхливец, това той доказа чрез своите чудни подвизи. Доколко гнусни и измислени бяха тия клевети, това ясно се доказа впоследствие от публикуваните във факсимилета писма на гръцки войници, публикуваните документи от Карнеджиевата комисия и чудно хубаво се илюстрират от статията на англичанина H.M. Wallis, напечатана във вестник „Quaterly Review“.

Същото нещо констатира и генерал Мондезир.

В боя българският войник е фаталист, той вярва в своята щастлива съдба и по тази причина съвършено хладнокръвно пренася всички перипетии на боя, а най-главното, не тъй бързо и не така силно пада духом. Напротив, у него се пробужда българският инат, желанието да поспори и със съдбата или просто да грабне от ръцете й победата и да сломи упорството на противника.

По време на боя той никога не фанфаронства, не позира, не декламира високи, празни думи и фраази. Той се сражава и умира просто, даже много просто и с пълно съзнание за целия трагизъм и ужаса, при който трябва да действа, като не си прави предварително илюзии ни за боя, ни за смъртта. Той знае, че едното и другото са ужасни в действителност, но съзнава пък и фаталната необходимост да премине през тоя ужас, и преминава съвършено спокойно, преминава убеден, че без това не може. Тая простота и скромност в действията на българския войник се проявява и в неговите разкази за бойните действия. В повечето от тях той обикновено малко разказва за своите боеви похождения, не измисля невероятни случаи и събития с цел да манифестира своята храброст и юначество, а разказва какво е видял, и то обикновено с по-слаби краски.

Българският войник обича славата ,но особено голяма цена не й придава. Людовик Нодо прави коренна грешка като твърди, че българският войник не разбира индивидуалната слава и предпочита преимуществено колективната.

Тъкмо напротив, българският войник цели личната слава и особено много се стреми да получи какъвто и да било орден, знак, звание, които да свидетелстват за неговата лична храброст. И на нас ни се струва голяма грешка това, че в последната война, вследствие на някаква си погрешна система ,не дадоха на безусловно храбрите да се издигнат. Пред нас стои печалният факт, че след единадесетмесечна война днес в народа не се знае нито един случай на лична безподобна храброст, макар такива примери, уверени сме, е имало и има немалко. Авторите на тая система са се ръководили вероятно от съображението, че ако дадат възможност на заслужено храбрите да се издигат, то ще се окаже, че такива са били преимуществено само войниците и твърде малко висши офицери, което може да компрометира голямата част от висшето началство, което никъде не показа лична храброст, и затова се постараха „благоразумно“ да покрият с мрак и неизвестност страхливостта и храбростта. При това обаче те забравяха едно нещо, че бъдещите поколения могат да бъдат възпитани в духа на храбростта, любовта към отечеството и безграничното самопожертвование само когато чрез дивните примери на подвизите от миналата война се въздейства върху младите и горещи детски сърца. Те забравяха, че тези подвизи са „възпитателна школа“, в която трябва да се калят душите на бъдещите герои. Забравяха, че както Карлеил казва: „Почитанието на героите е велик предмет, един от най-сериозните и най-обширните из ония, които аз познавам и които обозначавам с тези думи… То в настояще време напълно заслужава обстоятелствено проучване и изтълкуване.“

Нито един войник на света не е имал такива морални качества, необходими за победата, както българският, а което е още по-главно и по-важно, нито един войник по света при тия ужасни условия, при които беше поставен българският – гладен, бос, необлечен, без медицинска помощ, и т.н. – не би могъл да извърши и стотната част от подвизите, които той извърши. И тая война ще бъде в цикъла на историческото му развитие наистина най-величественият и поразителен актив на българския народ цървулан.

Този актив обаче ни поразява, учудва ни със своето величие, ако пожелаем да сравним поведението на простия народ през време на войната с това на интелигенцията. Когато народът цървулан понасяше безкрайни мъки и страдания, когато даваше безкрайно много жертви и сееше по полетата на Тракия и Македония петдесет хиляди гроба на своите неизвестни и безгласни герои, когато се бореше и умираше мълком с пълно съзнание за величието на делото, в името на което беше взел оръжието, в тоя именно момент една почтена част от патентованата сган убиваше със своето безсрамно поведение духа на българския народ. Синовете на българските професори се преструваха на болни, синовете на българските министри се криеха в тила, където изпълняваха длъжностите на завеждащи болници, складове и т.н. или пък, бидейки прости войници, командировани към Главната квартира ,където им се даваха ординарци и им се назначаваха специални офицери да ги обучават да яздят. Синовете и племениците на някои генерали бяха също в тила, където само за туй, че играеха на карти и пиянстваха, в края на войната биваха произвеждани в чинове „запасен подпоручик“ или „поручик“, а за някои от тях даже се създаваха специални длъжности, непредвидени в уставите, като „помощник-адютант на дружинния командир“ и др. И народът цървулан, който мреше на бойното поле виждаше всичко това, коментираше го, възмущаваше се, и то не можеше да не повлияе дълбоко деморализиращо на неговия дух. Защото българският войник съвсем не е тъмна, безгласна и невежествена маса, напротив, той е разумен, съзнателен и разсъждава ,макар и примитивно, но напълно логично. Той мислеше приблизително така: Тези хора заемат в мирно време най-привилегировано положение в страната, те са галените деца на България, които живеят със средствата на народните маси. И днес, когато България е в опасност, вместо да застанат начело на нас и да ни водят в битките, като последни страхливци и изменници се крият в тила, из щабовете и по гарите. Всичко това, казахме, не можеше да не засегне колективната народна душа и то я засегна, деморализира я. И струва ни се, това е най-тежкият от всички грехове, които тежат на душата на българската патентована сган, той е най-ужасният такъв. Ще ни кажат може би, че фактически не особено много подобни престъпления са извършени. Преди всичко, не е истина, че не бяха много, но даже и да не биха били много, не трябва да се изпуска предвид едно от свойствата на тълпийната психология, а именно, че тълпата е лишена от способността да разсъждава обективно и затова винаги е склонна да преувеличава отрицателните факти и да ги обобщава в много по-големи размери, отколкото са в действителност. Благодарение на това свойство на тълпийната психология, сложи се убеждението, че такива престъпления са извънредно „много“, „твърде много“. Може би погрешно беше това мнение, но факт е, че то се разпространи нашироко сред масите и изигра своята крайно отрицателна роля.

Нашата интелигенция, а особено българската патентована сган, поради това са безкрайно много виновни пред българския народ. Те паднаха нравствено твърде ниско в неговите очи и ще ви се сякаш, когато ги виждат да се срещат, да извикате: „Свалете шапка – цървулът иде!“

В живота на българския войник има още една дълбока трагедия. И до днес още не са намерили чисто национален метод, по който да го възпитават и обучават, и който би дал възможност на неговите физически и духовни качества всестранно да се развият. В този смисъл у нас ту безогледно възприемат безусловно вредното и затъпяващо руско изкалъпяване на войника, ту безогледно се хвърлят в обятията на „безпринципния“ /във фигурален смисъл/ френски устав, ту пък, както в последно време, проповядват безусловното възприемане на германските принципи на обучение и възпитание. Особено тягостно впечатление обаче прави следният принцип, който днес, след почти четиридесетгодишно самостоятелно съществуване, след последния грандиозен кървав изпит, който едва вчера завършихме, ни проповядват: „През времето на действителната служба най-доброто средство за развиване на дисциплината е най-усилената, изморителна/!!! к.н./ и строга строева мущра.“ По-голяма ерес във военното дело в наши дни едва ли може да съществува.

Съвсем не защищаваме положението, че при метода на организацията, обучението и възпитанието на нашата армия ще трябва да откриваме Америка, когато в чуждите армии тя е вече отдавна открита. Няма защо да не възприемем методите и прийомите, които се практикуват в чуждите армии. Но когато възприемаме такъв един метод, ние не можем да не се запитаме какви резултати той е дал в армиите, в които е приложен? Освен това ,колкото и рационален да бъде той, възприемаме ли отвън какъвто и да е принцип, той трябва предварително да бъде онационализиран, трябва да бъде приспособен към разбиранията и психиката на българския войник, към особеностите на нашите исторически и съвременни обществено-политически условия и т.н. Само в такъв случай това взаимстване може да има цена и да принесе очакваната действително грамадна полза.

Дивен, безподобен елемент е българският войник. Той няма равен на себе си в света. Отстранете всички деморализиращи влияния, които от страна на българската интелигенция се упражняват върху него, дайте му чисто национална военна подготовка, обучение и възпитание, поставете му за началници – низши и висши – хора, които презират смъртта и имат един-единствен лозунг – победа или смърт, и ще видите тогава какви дивни подвизи е способен да извърши тоя безмълвен герой народ цървулан. Той не само достойно би наказал своите коварни съседи, не само би реализирал националните мечти, но макар само шепа народ да е, достигнал би до Калкута и до пирамидите и със своите подвизи удивил би света!

1914 г.