«

»

Сеп. 29

Излезе книгата „Неизменният атропологичен облик на българите“

корица - страницаКогато имаме време, публикуваме информация за нови и интересни книги, които си заслужава да се прочетат. Днес Ви представяме една книга, която по великолепен начин развенчава един мит, който отдавна е загнезден в главите на съвременните българи. Това е митът за „смесеността“ на българския народ, който според общоприетото мнение днес, е един миш-маш от всички народи и племена, които през някакъв период от историята са били или са преминавали през тази територия. В „Неизменният атропологичен облик на българите“ са събрани статии и изследвания, издавани още преди 9.9.1944 г., които доказват, че българския народ, като естествено образувала се общност от хора в продължение на хилядолетия, е доказуема обективност, а не абстрактно етническо самосъзнание. По-надолу може да прочете два кратки откъса от книгата, а от ТУК може да си я закупите.

Всъщност българинът се отличава с извънредно силен усет за запазване здравето и жизнеспособността на потомството. Това се дължи отчасти на патриархално, съхранителното въздействие на турското владичество в продължение на пет века, през които останалите европейски народи са били подложени на народностни и културни дифузионни промени. Това се дължи отчасти на живота сред природата и на наблюденията върху нея и особено на боравенето с растения и с домашни животни. “И куче да вземеш, от сой го вземи”, казва българинът. А той наистина прилага в своя живот тази истина. При избор на снаха или на зет нашите здрави селяци наблюдават родителите, вземат предвид съществуването на физически и душевни недостатъци в семейството, с което ще се сродяват, на много места устройват най-подробно оглеждане и т.н. Преди стотина години цяло севернобългарско село се размирило задето най-имотният селянин поради лакомия взел от съседно село епилептична снаха. Още тогава възникнала тъжна народна песен и още след три поколения, значи сега, в наше време, една трета от селото вече е поразена от епилепсия. Но то е пък изолирано от околните села, които не се сродяват с него. Такъв усет и такова чувство за отговорност има българският селяк към жизнеспособността на потомството си. Народните ни песни са богат източник за примери. Само полукултурни среди, които са се откъснали от българския корен се сродяват с гнилоча. Родовият усет на българина отива дори до крайност. На село вземат много рядко снаха или зет от съседно село и то главно при вдовство или при други неблагоприятни случаи. На този усет се дължи и слабата асимилаторска способност на българския народ в миналото. Докато съседните ни народи смятат за свой всеки инородец, който добие тяхното народностно съзнание, българинът смята, например, за чужди и онези малцина българи, чиято прабаба или чийто прадядо е бил инородец. Този усет отива дори до страх от сродяване с чужденеца. От там и търсенето дори на капка чужда кръв у някои сънародници и същевременно готовността за лични оскърбления на тази основа в случай на лоши отношения. Българинът е склонен да не признава за българи дори части от българския народ. Докато съседните народи искат непрестанно откъсването на части от българския народ, българинът е по-скоро склонен да забрави своето, отколкото да помисли за вземане на чуждо население. Тази черта не е добра, защото води към губене на своето, но тя има и добра страна. Тази черта се дължи, може би, отчасти и на историческото ни минало, но тя е характерна за българина и трябва да се запомни, защото обяснява до голяма степен заключенията на изследванията, които ще бъдат изложени по-нататък.

Сегашният състав на българската нация е съкровищницата на нашите дарби и на гордото минало на българщината, тя е живото тяло на днешна България и днес е изходното начало за мисията, която животът ни е възложил.
Малцина си дават сметка за истинската сила и за необикновеното могъщество на голите думи и на празните формули. Само тактиците на интернационализма са усетили и използвали тази сила. А заблудените им последователи са възприели по заповед боравенето с тях и се придържат строго към тактиката на своята пропаганда. Мнозина се чудят на упорството и на фанатизма на някои марксисти и лъжедемократи. Те обаче, не схващат, че имат насреща си хора, които по-малко мислят, а повече вярват и които идеологизират думи и формули, на които робуват. От това тъкмо робуване произлиза не само неяснотата в мисленето, но още и упорство и непоправимост. Робът на думата изпитва страх, когато помисли, че трябва да я напусне, но не само защото вярва, но защото усеща, че щом изостави тази своя слепешка тояга, ще остане без опора. Тъй като се е отрекъл да мисли със собствения си ум, той е станал отдавна духовен слепец.
Никой народ не е пострадал толкова, колкото българският, от това робуване. Така, например, в стремежа си да отричат всичко българско, пораженците втълпиха на интелигенцията ни заблудата, че ние сме крайно смесен народ, който представял забъркана кръвна смесица от разни народи и че затова не сме си мязали един на друг, а всеки различно изглеждал.
Разбира се, че само специалистът може да установява подобни работи и то когато има на разположение изследователски материал. А обикновеният човек има само лични и най-често неверни впечатления за такива неща. Гражданинът не вижда разликата между овцете от едно стадо, но овчарят познава всяка овца от стадото и то отдалече. Това доказва обстоятелството, че многобройни научни факти остават и до днес неизползвани за националното ни образование и възпитание. Нашето общество е заблудено дори върху най-основните истини на българската действителност. Странно е, но българската интелигенция не познава дори физическия образ на българина. Ето доказателствата:
Ако попитате първия срещнат “интелигент”, дали в Северна или в Южна България хората са по-мургави, той ще ви отговори, че южнобългарите са по-мургави. А всъщност процентът на мургавите е малко по-висок в Северна България.
Ако попитате същия “интелигент”, дали севернобългарите или южнобългарите са по-високи на ръст, той ще ви отговори, че севернобългарите са по-високи. А всъщност това не е вярно.