«

»

Мар. 03

Забравените герои: Петър Драганов – свещеникът, осветил Самарското знаме, революционер и герой от две войни

свещеник Петър Николов Драганов

Свещеник Петър Драганов е един от многото несправедливо забравени български герои. Той е не само духовникът, осветил Самарското знаме, той е национал-революционер, участник в четата на Бачо Киро и поп Харитон. По време на Освободителната война е зачислен към българското опълчение и е високо оценен от руското командване, наградило го с ордени. Петър Драганов участва и в Сръбско-българската война от 1885 година, защитавайки Съединението. Предлагаме ви една статия, посветена на личността му:

Автор : Маргарита Атанасова-Арачийска, краевед

Нашата история несправедливо е отминала с мълчание или с непростима забрава много български родолюбци и герои, обрекли и жертвали живота си за нашето освобождение от турския гнет. Може дори да се каже, че нашите исторически „светила”, съставители на цялостната ни история, са пренебрегнали множество българи, които са им изглеждали „малки” на фона на важни исторически събития и спрямо други доста по-популярни исторически личности…

Такъв е и случаят с неизвестния свещеник Петър Николов Драганов (1847-1913 г.), родом от великотърновското село Дичин, а по-късно преселил се в с. Дъскот, общ. Павликени.

Сведенията за житието му са оскъдни, но делата му са много значими. Основни данни за него дава свещеник Петко Т. Франгов от Бяла черква, с когото са били заедно в четата на Бачо Киро и поп Харитон по време на епопеята, разиграла се в Дряновския манастир през 1876 г.

Десет години преди това, през 1866 г. Петър Драганов е градинар в Румъния, където попада в средите на революционната емиграция, ръководена от Георги С. Раковски. Двете години, прекарани там, оформят младия тогава българин като бъдещ революционер.

След завръщането си в родното село Дичин през 1873 г. заедно с даскал Васил Неделчев от Бяла черква – учител по това време там, основава местния революционен комитет, на който Драганов става председател. През 1875 г. по внушение на Бачо Киро и Васил Неделчев приема духовнически сан и става свещеник в родното си село.

Това било тактически ход, за да прикрива под расото активната си бунтовническа дейност. Свещеник Франгов отбелязва: „Петър Драганов и брат му Величко Драганов взимат живо участие във въстанието в Дряновския манастир… За доверено лице и водител на излезлите 14 души от селото им е бил отец Драганов… Същият е член на военния съвет при четата на Бачо Киро и поп Харитон. В манастира е десятник и командва 10 четника, с които заема позиция на пътя към с. Цинга.

След опита за пробив на 7 срещу 8 май на четата през турския обръч свещеник Драганов и брат му успели да излязат живи и да се укрият в еленските колиби… и при калугера на еленския метох…”

Какво е станало с брат му Величко, къде е отишъл няма данни. Може да се предполага, че се е прибрал в селото под прикритие. Но свещеник Драганов продължава борбата като се включва в Тетевенската чета, водена от Христо Патрев. След нейния разгром той се скита из Балкана с четника Захари Поппетров от същата дружина. За това свидетелства един документ от 9 юни 1896 г., издаден от кметството на с. Дъскот и заверен от тогавашния кмет Г. Недков, който е написан и подписан от самия свещеник.

Той пише: „Подписани поборник, участвал в Дряновския манастирмесеците април и май 1876 г., удостоверявам с настоящето си свидетелство, че когато ни разбиха турците от уречения манастир, събрахме се в Балкана със Захария Поппетров от Трявна на местността Сидлото срещу Курвина могила под предводителството на войводата Христо Патрев от с. Шипка и Тодор Ловчелията, с когото заедно се скитахме из Балкана, преследвани от башибозуците до границата на Сливенския Балкан и напоследък, разпръснати от турците, без да можем да се съберем”.

От този момент нататък намираме сведения пак у свещеник Франгов: „На 10 август с. г. свещеник Драганов си обръснал брадата в с. Самоводене при учителя Никола Водски и без „попска форма” заминали с брат си Величка за Свищов, та, със съдействието на добрия и народен деец Христо Бръчков, се прехвърлили в ближна Румъния. Двамата братя живееха в Румъния до Освободителната война и се завърнаха с руските войски, като се зачислиха в редовете на Българското опълчение. Свещеник Драганов бе като свещеник на Опълчението”.

Върховен и паметен ден за Българското опълчение бил 6/18 май 1877 г., когато в лагера на опълченците, разположен на 3 км от румънския град Плоещ, идва делегация от руския град Самара (от 1935 до 1991 г. известен като Куйбишев, б. а.) и носи скъп дар – ушитото там още през 1876 г. знаме, предназначено за „южните славяни, борещи се за свобода”. То става известно като Самарското знаме. Състои се от три цвята. Върху него е изобразен православен кръст, върху който са вградени образите на общославянските светци Кирил и Методий.

При връчването на светинята силно слово произнася П. В. Алабин (станал губернатор на София след Освобождението), който между другото казва: „Отдалеч, през цялата руска земя, то е донесено от нас вам… Тръгвайте под сянката на това знаме! Нека то да е знамението за въдворяване във вашата страна завинаги на мира, спокойствието и просветата!”
Слово произнася и дядо Цеко Петров – известният „вехта” войвода.

Знамето поема командирът на Трета опълченска дружина подполковник П. П. Калитин, чиито думи тогава прозвучават като клетва и предсказание: „Ако се наложи, животът си ще дам, но няма да позволя врага да го плени!” Знаменосец става българинът Антон Марчин от Трета опълченска дружина, която имала като главна задача да опази светинята.

Тук възниква въпросът кой и кога е осветил Самарското знаме. Този момент е отразен само сред пожълтелите страници на бр. 40 от 28 май 1877 г. на руския вестник „Самарские губернские ведомости”. В него, макар и съвсем лаконично, се съобщава важна за историята на Опълчението и за нашата история вест: „Знамето се освещаваше от свещеник Петър Драганов от Търновско, един от малцината останали живи от сраженията с турците при Дряновския манастир…”

Свещеникът тогава е на 30 години. Заедно с него в освещаването участва и архимандрит Амфилохий Михайлов, също участник в Априлското въстание.
Церемонията се провежда на 6/18 май в 14,30 часа следобед. След молебена коприненият плат е прикован със златни гвоздеи към дръжката, след което то е издигнато за първи път и развято пред всички, при което опълченците са проливали сълзи от радост и надежда.

Назначен за свещеник на Втора опълченска бригада, отчето участва в сраженията при преминаването на Балкана и при Стара Загора, а също и при защитата на шипченските позиции на 9-12 август 1877 г. За активното си участие в Руско-турската война руското командване му дава висока оценка, в която се казва: „По отзиви на всички офицери в дружината свещеник Драганов участва както при отбраната на Шипка, така и във всички нейни (на дружината, б. а.) операции против турците. Ревностно и самоотвержено е изпълнявал своите длъжности и се полага да бъде награден”. И той наистина е отличен с руски ордени.

След Освобождението той се установява да живее в с. Дъскот и се утвърждава като виден деец на Павликенския край и Търновско и затова три пъти е избиран за народен представител в Първото, Второто и Четвъртото Обикновено народно събрание. Сближава се с Никола Габровски и става член на социалистическата дружинка в с. Дъскот. Търновският митрополит иска да го уволни, но съселяните му го спасяват като пишат: „Пастир добрий, лучше полагает душу за овци свои!”

Петър Драганов участва и в Сръбско-бъргарската война от 1885 г. Към края на живота му свещеник Франгов съобщава: „Днес той живее в с. Дъскот, престана да свещенодейства и получава най-скромната поборническа пенсия – 40 лева в месец. Пенсионният съвет трябваше на този стар ветеран, на когото заслугите са рядкост, който служи 35 години на Бога и на народа и да му отпусне поне 100 лева на месец. Но заслугите тъй се ценят после от държавната трапеза”.

Свещеник Петър Драганов заболява тежко и умира на 19 ноември 1913 г.

–––

Източник: desant.net