«

»

авг. 06

Въоръженият народ – най-добрия гарант за национална сигурност, вътрешен ред и държавен просперитет (част 3)Въоръженият народ – най-добрия гарант за национална сигурност, вътрешен ред и държавен просперитет (част 3)

Продължение

„Българите това е народът, който имаше всичко което е пожелавал, народ в който е придобивал титли онзи, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ при който бойното поле прославя рода, понеже у тях без колебание за по-благороден се смята онзи, чието оръжие е било окървавено повече в сражение…”  – Magnus Felix Ennodius

Поглед към българската история

Ако погледнем назад в собствената си история, ще установим, че въоръженият народ, като форма на военна организация е неизменна част от българският цивилизационен модел. Българската войска всъщност е въоръженият народ. В състава ѝ влизат всички мъже, способни да носят оръжие. Има исторически сведения и за българки, участващи в бойните действия. Част от възпитанието на всеки младеж е включвало и обучението му в бойни умения. Освен тази своеобразна наборна войска, мобилизирана по време на война, е съществувала и постоянна армия, състояща се основно от личния отряд на владетеля. Висшите военни чинове са част от аристокрацията. За разлика от племената по това време, при които въоръженият народ е бил по-скоро тълпа с оръжие, при българите имаме изключително добре устроена и силно дисциплинирана военна машина със строга йерархия. Това се доказва при сблъсъка на предците ни с най-мощната и прецизно организирана армия на тогавашния свят – римската. Именно римската армия, като постоянна, професионална, платена войска е другият модел на организация на военните сили. Той става характерен за многоетническите империи, при които различните общности трудно (понякога граничещо с невъзможно) могат да формират общ интерес. Това на което се разчита е мотивацията на войниците от пари и грабеж по време на война. Не случайно, тези които се опитват да строят империя от нов тип днес, се връщат към модификация на римския модел. При българският модел се разчита на общия интерес на народа. Свободния българин, с оръжие в ръка, брани свободата си и интереса си. Наемни отряди (от чужди племена) са били ползвани само като част от общата стратегия по време на война. Този модел прави възможно не само оцеляването на България в съседство с Източната римска империя, но и въздигането й до ранг на световна сила. Без закрилата на българското оръжие, не би бил възможен и културният и духовен подем на народа ни.

Българите запазват този модел през цялото средновековие, чак до падането на България. Народите на Запад, доста по-късно ще стигнат до някаква идея за наборна военна служба (при Наполеон), през средните векове с развитието на феодализма, военните се оформят като отделна класа в европейските общества. Тове не е учудващо, тъй като българската система може да се приложи само при свободен народ, достигнал високо ниво на осъзнатост. При феодализма поданника е разглеждан като имот, а нации (и по-висока осъзнатост) на Запад още не са се формирали. Византия продължва да разчита на наемници, включително и външни, което в крайна сметка, ще доведе и до появата на османците на Балканите.

Причина за падането на българите под чужда власт става късогледството на управниците и алчното желание на някои аристократи да внесът в България, чужд и по-примитивен модел (феодализма), който обаче дава голяма лична власт (тази тенденция започва още с Борис І). Фатална роля изиграва глупостта на цар Иван Александър, който под влияние на втората си жена – еврейката Сара, разпарчатосва държавата между синовете си. След това, всички знаем историята.

Но благодарение на това, че българите, въпреки всичко, са успели да съхранят военната си система става възможно нещо друго – възникването на хайдутството. То се заражда още преди окончателното падане на българските земи под чужда власт, от остатъците от различни военни формирования. Самото название войвода е военна титла. На практика, тази форма на съпротива продължава до самото Освобождение, като мащабите ѝ са много по-сериозни, от колкото повечето хора предполагат. До голяма степен, това изиграва важна роля в опазването на българската идентичност. Хайдутските чети си запазват военния характер, като дисциплината и морала са изключително високи. Има данни и за приемстевност в бойни тактики и умения. Тук трябва да поясним, че явлението хайдутство е било нещо съвсем различно от простото разбойничество. Повече информация по-темата има тук. Най-важното, което трябва да се отбележи за този период е, че най-несломимите българи са взели оръжие в ръка и са отстоявали свободата си до край. Упоритата въоръжена съпротива бавно, но сигурно ерозира основите на империята. Народът ни никога не е бил пречупен и подчинен, а само временно надвит. Войнският му дух, изкован във вековете, никога не е бил изцяло приспан. Постепенно борбата добива все по-организиран, целенасочен и масов характер. Закономерно, идва време и за по-мащабната, въоръжена борба на народа ни. Лошото стечение на обстоятелствата води до прибързани действия.

След жестокото потушаване на Априлското въстание, следва и Руско-турската освободителна война. Важна роля в нея изиграва не само българското опълчение, но и българската шпионска мрежа, захранваща русите с информация за противника. В крайна сметка – това, че народа е взел оръжие в ръка и масово е въстанал срещу поробителя, отново връща свободата му, макар и с външна намеса.

Освобождението води до възстановяване на българскта държавност. С нея се възстановява и армията ни. Въвеждането на наборната военна служба, на практика е възстановяване и на българският модел на военна организация, под по-модерна форма. Да служиш в армията се превръща във висша чест. Същевременно, братята ни в още неосвободените български земи, започват масово да се въоръжават и да се готвят за бой за свобода. Въоръженият български народ, отново става основният гарант на собствената си свобода. На България не е оставен никакъв друг изход, освен използването на военна сила, за решаване на националния въпрос.

В последвалите войни, предците ни доказват, че кръвта вода не става. Блестящите победи на младата българска армия смайват света. Войската ни се превръща в страшилище за враговете на България. Народът ни, с оръжие в ръка, командван от блестящи професионални военни, показва на какво е способен. За съжаление, политическата ни класа не се оказва на същото ниво. На нея дължим неадекватните действия, довели до националните катастрофи. От този момент на татък, основна цел на всичките ни врагове става разбиването на българската армия и разоръжаването на народа ни. След Ньойския диктат на практика, почти го реализират. Но тогава се появява величествената фигура на генерал Луков, който просто прегазва клаузите на този „договор” и възстановява за кратко българското военно могъщество.

За съжаление, в изторически план, нещата не се развиват в наша полза и се стига до мрачната дата 9.ІХ.1944 година. Последвалите събития бяха описани в първа част. Въпреки разоръжаването на народа, на върхушката ѝ се налага да остави наборната армия, при това и да я поддържав добре въоръжена и обучена. Но солидната доза марксистки кретенизъм, която се „инжектира” на въоръжените сили, започва бавно да оказва разрушителното си действие. Нека да се върнем в наши дни.

Следва…