История

Българското хайдутство (част 1)

Често се случва да чуваме приказки, как след петте века на османско потисничество, българите сме се били превърнали в народ с робска психика. Били сме прекланяли глава и сме търпяли и такива сме щяли да си останем. Тези твърдения, обаче не само не отговарят на историческата истина, но са форма на внушение. Внушение, което цели да пречупи психиката на българина, да го убеди, че е потомък на слаби роби, неспособни дори да се защитят. Да помисли, че и той самият е такъв слаб роб и му е отредено единствено да търпи и да се подчинява. Или най-малкото да го разколебае и откаже от активна борба, тъй като е изгубил вяра в силите на народа си. Да, дребни душици и предатели е имало и винаги ще има. Но те са навсякъде сред народите и ние не сме по-особен случай. На тях умишлено се набляга, именно за да се насади черногледство и отчаяние. Истината, обаче е съвсем друга. Българите на практика не са спрели да се съпротивляват срещу чуждата власт. Включително и с оръжие в ръка. Въоръжената борба, под формата на хайдутство, започва още преди окончателното падане на България и продължава до самото ѝ освобождение. Но мащабите и продължителността на тази съпротива са слабо познати. В голяма степен, това е и поради факта, че днес отново опитват да направят от българина роб. Нещо, което е отрицание на самата му същност.

Предлагаме ви една статия от две части, посветена на българското хайдутство. Тя е взета от блога на Валентин Иванов – АТИЛ.

Колкото и странно да изглежда, ние българите, имаме една съвсем приблизителна, да не кажа – изопачена представа – за нашето хайдутство. Главната причина за това е, че историческата наука не е още намерила време да се позанимае с този много интересен период от историята, домашните извори не са проучени, нито издадени и като изключим две -три публикации на османски документи във връзка с хайдутите, останалото е кажи-речи – в пълна тайна за широката публика. Учи се нещо за хайдутите в учебника по история, но първо – то е твърде малко и второ – то е и много неточно. Пише например там, че хайдутите ходели в дружини от по 10 до 15 души, а истината е, че хайдушките дружини, както ще видим по-нататък, са достигали до 500 души.

В същото учебниче прочетох, че хайдутите са въоръжавани с пушки бойлийки, а истината е, че такива пушки хайдутите са употребявали едва от началото на 19 век, а преди това, в продължение на два-три века, те си служили с оръжията на своето време – боздугани, мечове, копия, лъкове и разбира се, трофейни пушки, каквито са им попадали в ръцете. Но понеже за „пушки бойлии“ се говори в народните песни, оттам е проникнало в учебниците, че тези пушки са били едва ли не единствените, с които са си служили българските хайдути.

От народните песни, където се говори за „сенки дебели“, руйни вина и печени агнета, пак е дошло, че хайдутите са си живеели доста добре „с руйно вино и тлъсти агнета“, а това е голяма заблуда. Че главната храна на хайдутите е била наистина печено месо – така е, но хлябът е бил рядкост и лукс, солта – скъпоценност, манджа са яли от дъжд на вятър, а периодите на глад са били понякога тъй ужасни, че малко хайдути са могли да издържат на тоя напрегнат и суров живот. Има опасни случаи, когато хайдутите са си изяждали кожусите и ремъчките на цървулите от глад.. Прочетете записките на Филип Тотю и Панайот Хитов и ще се убедите, че легендите за печените „тлъсти агнета“ и „руйното вино“ нищо общо нямат с хайдушкото всекидневие.

Романтично е описан в народните песни, а и в историята животът на хайдутите: „постилка им била тревата, покривка им било небето“. И дори не „тревата“ е написано, а „зелената морава“. Още по-меко! А истината е сурова и дори ужасна. Не говоря за живота на хайдутите, които оставали понякога в планината и зимно време, а за лятото, „хайдушкото време“ от Гергьовден до Димитровден. Дори в тоя най-благоприятен период планината не е била всякога гостоприемна, особено по време на дълготрайни дъждове. Вечно преследвани, хайдутите не са могли да имат постоянни свърталища и осигурен покрив над главите си и през повечето време са нощували на открито, около запалени огньове, а понякога и без огньове ( когато са се спасявали от издайници), обути, стегнати, готови всеки миг да рипнат и да се бият или да бягат. Имали са ямурлук – за завивка и постеля, шал или кепе, а често и това нямали. Животът под открито небе, на влажната и корава земя при тези „удобства“ не бил никак лесен и този живот са могли да издържат само силни и много закалени хора, от малки свикнали на кърските несгоди. Когато Панайот Хитов излиза хайдутин, той тръгва с шест души, но в края на лятото всички се отказват от хайдутлука, с изключение на Хитов и шурея му Стоян. Хитов обяснява, че той и шурето му са могли да издържат само защото те от малки са били козарчета, постоянно са живеели в планината и отрано били навикнали на балканската дивотия.

Ангел войвода, който излиза хайдутин на 18 години, също е бил козарче и е порастнал току-речи в планината, сред вълците и бурите. Петко войвода излиза хайдутин на 17 години, но преди това пасъл кози и овце и познавал планината като родната си къща.

Тежкия хайдушки живот са могли да издържат само хора със силна физика и корава душа. Дядо Илю Малешевски хайдутувал 30 години, имал десетки рани, но въпреки това – осемдесет годишен, той взима участие в Сръбско-българската война. Панайот Хитов доживява до 88-годишна възраст. Много силен бил и Ангел войвода, също и Капитан Петко войвода, наречен още „Големия“, заради огромния си ръст. Те и двамата предпочитали ръкопашния бой със сабя, защото в такъв бой физическото им превъзходство  решавало борбата в тяхна полза. Чакър войвода от Самоков надвивал мечка. Ангел войвода можел да прескочи кон, натоварен със съндъци. Румена войвода прескачала два коня. Тя била изумително пъргава жена ивървяла така бързо, че ножът и от бързото ходене сам излизал от ножницата. (Ножът и бил окачен през лявото рамо и затова силно се клатушкал. Бил нещо като къс меч и се наричал „пала“.)

Малко са известни и „духовните“, тъй да се каже, подвизи на българските хайдути. В песните се говори само за обиране на хазни, за казани със заровено имане, а от това излиза, че хайдутите едва ли не са бродили из горите само за обир. Че имало такива хайдути – имало, но големите хайдути в нашата история са оставили своето голямо име не с големите обири, а с големите си бойни подвизи и обществени дела: Петко войвода е имал редовно в своя „бюджет“ суми за подпомагане на църкви и училища. Ангел войвода помогнал изграждането на араповския манастир „Света Неделя“, който се превръща в голямо просветително средище в Южна България. Неизвестен войвода е възстановил разрушения манастир “ Света Петка Мулдавска“ над Асеновград. Не говорим за традиционното хайдушко раздаване на пари, за подпомагане на сиромаси хора, т.е. връщането на ограбеното на ограбените. Всичко това дава на нашето хайдутство ореол и морална красота.

Може да се предположи, че като хора извън закона, като неограничени господари на гората, които решават с куршум и нож всичките си проблеми, малко значение ще имат за тях моралните задръжки и нравствените норми. Но човек остава изненадан, когато при изучаването на хайдушките истории установява, че хайдутството има своята нравственост и морално-етични принципи, ако не и по-строги от тези в мирното общество.

Хайдутите живеят, както е известно, от грабежите, но и в тая област се очертава ясен водораздел – грабежите имат само наказателен характер и могат да се прилагат само към враговете. Особено строг в това отношение е родопския Ангел войвода. На 17 май 1863 година Ангел войвода оставя дружината си край село Семихча и отива в Хасково по някаква работа. Докато дружината чака в една горичка завръщането на войводата, съгледниците донасят известието, че по пътя ще мине един богат евреин, търговец, придружен от двамата си телохранители. Дружината не устоява на изкушението да сложи ръка на тази плячка въпреки клетвата да не напада мирни хора – устройва засада на търговеца и се опитва да го залови и обере. Става престрелка , властите узнават, започва преследване и привечер хайдутите биват заградени в местността „Османтепе“. Ангел научава за това, връща се при дружината, успява да я отърве от обсадата, но не и прощава прегрешението( Друг въпрос е че чужденците по правило през вековете а и до днес отвръщат на помоща и съдействието на българите с черна неблагодарност и вероломство…Но това е друга тема, в случая е нарушена клетвата,правилата). Защото престъпена е хайдушката клетва, хайдушкият байрак не е вече чист. На 24 май той събира дружинниците си край село Буково, разпуска ги и проклина всеки, който отсега нататък ще сложи хайдушки ятаган на кръста. Легендарният Петко войвода, който започва своя хайдутлук след след смъртта на Ангел, е още по-строг: той събира необходимите пари за дружината само от богати турци и при това не винаги насила, а като налог или откуп и води редовна сметка за прихода и разхода. Разбира се, и единият, и другият раздават голяма част от ограбеното злато на бедните селяни. Хайдушкият закон да не се ограбват мирни хора е еднакво валиден и за родопските, и за старопланинските, и за всички хайдути, но има понякога увлечения и изключения. Така например по едно време малката дружина на Румена войвода си позволява да ограби и неколцина търговци-християни. Но после заговаря съвестта, и идва страхът, очакването на „божието наказание“. Хайдутите вземат решение, влизат в Пирот и пленяват от там едно красиво малко момче, което водят със себе си, та покрай невинността му бог да пощади тях от заслужено наказание. Момчето остава дълго време при хайдутите, докато най-сетне успява да избяга. Бягството му така разстройва и изплашва цялата дружина, че само след няколко дни тя окончателно се разпада, след като двама от хайдутите правят опит да убият своята войводка.

Хайдутите на Чакър войвода – това е единствения случай в историята на хайдутството – не живеят от обир, а слизат от рилските гори в Самоков и там работят като зидари. Има споразумение между Чакъра и каймакамина, докато са въоръжени с чука и триона и работят, властите да не ги преследват и нападат. Особено строг е хайдушкият морал към женската чест, изобщо към жената. Не е известно жена да е развеждана от хайдути из гората, както са имали обичай турските и другите арамии. Колкото и да съм се взирал в биографиите на най-известните войводи – Чакър от Самоков, Ангел и Петко от Родопите, дядо Илю, Караджа и други – да открия една любов, увлечение, докато те са в гората, или просто авантюра, епизод – нито един достоверен факт не съм намерил за такова нещо. А за обратното – за въздържание и строгост в това отношение – десетки факти: Ангел войвода изпъжда от дружината си един от най-добрите хайдути, защото се отбива в полето при едни жътварки и пие от стомната им вода. А веднъж Селим Ходжа от село Ташлък, благодарен на Петко войвода за това, че войводата му взема не всичките пари, а само колкото му трябват, заръчва на двете си дъщери  да донесат на хайдутите кафе. Щом дъщерите влизат при хайдутите, някой си Вангел намигва на едното момиче, но Петко войвода забелязва това и на момента заповядва на Вангел да остави оръжието и да напусне дружината завинаги.

При разправата с враговете съществуват също така известни правила и норми, задължителни за всеки истински хайдутин. Когато пленява своя най-яростен противник Калън Тома – богаташ и турски шпионин, Петко войвода не го убива, а цял месец го води из Балкана, разследва неговите мръсни дела и след като хайдушкият съд установява вината му, осъжда го на разстрелване. Калън Тома предлага фантастична сума за откуп на живота си, но Петко не се съгласява. Справдливото възмездие! А не парите! Самоковският Чакър войвода в личен двучой с най-върлия си преследвач и враг – пехливанина Хаджи Дамба, успява до го пореже с ятагана си и да го повали на земята. Най-естествено е да отреже главата му, но Чакър войвода не може да извърши такава „долна работа“, не може да посегне на ранен, макар и враг. И вместо да го погуби, превързва му раната, натоварва го на една конска кола и го връща в Самоков. И, разбира се, спечелва добрата слава на човек страшен, но благороден. Ангел войвода в ръкопашните си битки никога не нанася удар в гръб и затова го уважават дори и най-яростните му врагове.

Следва…

Подобни статии

Close
X